Софи Кинсела: Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— В шест.

В шест! Усещам едновременно прилив на облекчение и на адреналин. Трябва да се справиш с това предизвикателство, Ребека! Ще отида на пресконференцията, ще се измъкна в първия удобен момент, ще взема такси до офиса, ще грабна „Виза“ картата си, ще подвикна на Филип, че трябва да се върна, защото съм си забравила бележника, ще се метна на таксито, ще дойда и ще купя шала.

— Ще ми го запазите ли дотогава? — питам така умолително, сякаш въпросът е на живот и смърт. Пък и то си е истина! — Моля ви?! МОЛЯ ВИ?!

Мацката омеква.

— Добре. Ще го прибера под щанда.

— Благодаря! — въздъхвам облекчено.

Хуквам към сградата на „Брандън Къмюникейшънс“. „Моля те, Боже, моля те, нека пресконференцията да приключи по-бързо! — повтарям си на ум. — Моля те, нека да няма много въпроси, Моля те, Боже, МОЛЯ ТЕ, направи така, че да го имам този шал!“

Когато пристигам в „Брандън Къмюникейшънс“, вече се чувствам малко по-спокойна. Та в края на краищата имам още цели три часа. И шалът ми е скрит под тезгяха. Никой няма да ми го отмъкне.

Във фоайето на „Брандън Къмюникейшънс“ има надпис, който уведомява, че пресконференцията във връзка с „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ ще се проведе в зала „Артемида“. Униформен портиер насочва пристигащите журналисти към дъното на коридора. Явно ще е голяма работа. Е, очевидно не чак толкова голяма, защото не виждам наоколо да бъка от телевизионни камери, нито пък мярвам някой от международния новинарски екип на СиЕнЕн. Но все пак относително значимо събитие за нашата скучна малка общност.

Когато влизам в залата, в нея вече гъмжи от придвижващи се насам-натам хора, сред които обикалят сервитьорки с отрупани с хапки табли. Журналистите се наливат с шампанско така, сякаш никога преди не са вкусвали подобно нещо, а изтупаните кози от отделите за връзки с обществеността гледат високомерно и отпиват от чаши с минерална вода. Един сервитьор ми предлага чаша шампанско и аз си вземам две. Едната ми е за сега, а като реша къде ще седна, ще пъхна другата под стола си за после, да си сръбвам, когато ми доскучее.

Мярвам в другия край на залата Ели Гранджър от „Седмични инвеститорски новини“. Приклещена е в ъгъла от двама мъже в костюми, които й говорят нещо, а тя кима с безизразен поглед. Ели е страхотна. Едва преди шест месеца постъпи в „Седмични инвеститорски новини“, а вече си е пратила документите за работа на четиридесет и три други места. Но това, което действително иска, е да бъде редактор в модно списание. А това, което аз действително искам, е да бъда Фиона Филипс в телевизия ДжиЕм. Понякога, когато сме си подпийнали яко, двете с нея се заричаме една пред друга, че ако до три месеца не сме си намерили нещо по-вълнуващо, ще напуснем сегашната си работа. Да, ама после, като изтрезнея, мисълта за безпаричието — пък било то и само за месец — се оказва почти толкова ужасяваща, колкото и представата, че до края на живота си ще пиша за пенсионни планове.

— Ребека! Радвам се, че успя да дойдеш!

Отмествам поглед от Ели и само дето не се задавям с шампанското, което току-що съм отпила. Пред мен стои Люк Брандън — тарторът на „Брандън Къмюникейшънс“ — и ме гледа така, сякаш знае съвсем точно какво си мисля.

Засичали сме се на няколко пъти и преди и винаги съм изпитвала известно неудобство в негово присъствие. Та той има направо плашеща репутация. Всички непрекъснато разправят, че е гений, дори Филип, моят шеф. Когато основавал „Брандън Комюникейшънс“, тръгнал от нищото, а сега това е най-голямата финансова компания за връзки с обществеността в Лондон. Преди няколко месеца някакъв вестник го окачествил като един от най-умните предприемачи на своето поколение. Били писали, че коефициентът му на интелигентност е феноменално висок и че имал буквално фотографска памет. (Винаги съм мразела хората с фотографска памет.)

Но има и още нещо, което ме кара да се чувствам неудобно в негово присъствие — това, че лицето му е винаги някак смръщено, когато говори с мен. Сякаш много добре знае, че и бъкел не разбирам от финанси и само мамя хората. Всъщност, като се позамисля, може пък и наистина да го знае. Нищо чудно да се окаже, че този прословут Люк Брандън не само е гений, ами може да чете и мислите на хората. И да е съвсем наясно, че като гледам съсредоточено някоя тъпа графика и кимам умно, всъщност си мисля за онази страхотна черна блузка, дето я видях в „Джоузеф“, и пресмятам дали парите ще ми стигнат да си купя и панталона към нея.