— Беки, не ме ли чу какво ти казах? — възкликва Сузи изненадано. — Казах ти: „Хайде на пазар!“
— Да, чух — хвърлям й бегъл поглед аз, после вземам една черна блузка и я оглеждам критично. — Всъщност, по-добре да го оставим за друг път.
— Искаш да кажеш, че… — Сузи замълчава потресено. — Искаш да кажеш, че НЕ ИСКАШ да ходим на пазар ли?!
— Именно.
Настъпва мълчание, толкова тежко и дълбоко, че вдигам очи от блузката и виждам Сузи да ме гледа безкрайно изненадано.
— Не разбирам — казва тя най-сетне и изглежда явно разтревожена. — Защо се държиш така откачено?
— Не се държа откачено! — свивам неопределено рамене. — Просто нямам настроение за пазаруване.
— О, Господи! Нещо не е наред, нали? — извиква Сузи искрено уплашена. — Знаех си аз, знаех си. Сигурно си болна. — Притичва притеснено до мен и слага ръка на челото ми. — Да нямаш температура? Боли ли те нещо?
— Не! — отговарям през смях. — Не, разбира се!
— Да не са те ударили с нещо по главата? — пита Сузи и започва да размахва ръка пред лицето ми. — Колко пръсти виждаш?
— Сузи, престани, добре съм — побутвам ръката й настрани. — Честно. Просто… нямам настроение за пазаруване. — Вдигам един сив костюм и го слагам пред гърдите си. — Какво ще кажеш за този?
— Виж, Беки, сериозно, тревожа се за теб — клати Сузи глава. — Мисля, че трябва да идеш да се прегледаш. Толкова си… различна. Чак ме плашиш.
— Да, наистина — казвам, като вземам една бяла блуза и се усмихвам на Сузи. — Може би съм се променила.
Целият ми следобед отива в това да избера какво ше облека вечерта. В събличане и обличане, в пробване на различни тоалети, на различни комбинации между отделни дрехи. Току си спомням за едно или друго, забутано нейде в дъното на гардероба (ТРЯБВА някой път да ги обуя тези лилави джинси). Но постепенно решавам, че ще е най-добре да облека нещо по-обикновено и сдържано. Спирам се на най-красивия си черен костюм (от разпродажба в „Джигсоу“, преди две години), бяла тениска („Марк енд Спенсър“), високи до коленете черни велурени ботушки („Долче и Габана“). (На мама обаче казах, че са наше, английско производство. Което впрочем беше груба грешка, защото после тя поиска да й купя и на нея същите, така че ми се наложи да кажа, че са се свършили.) Облякох така комбинирания си тоалет, прибрах косата си на кок високо на тила и се заоглеждах в огледалото.
— Много добро съчетание — възхитено подхвърля Сузи откъм вратата. — И много секси.
— Секси ли? — трепвам изненадано. — Не искам да е секси! Искам да е делово.
— А не може ли да е и двете едновременно? — предлага Сузи. — Делово и секси?
— Аз… Не! — казвам след кратка пауза и отклонявам поглед встрани. — Не, не искам да е секси.
Не искам Люк Брандън да си помисли, че съм се издокарала специално за него. Не искам да му давам и най-малък повод да си помисли, че пак съм разбрала неправилно за какъв тип среща става дума. Като последния път.
Изневиделица отново ме обхваща чувство на унижение, когато си спомням за онзи ужасен момент в „Харви Никълс“. Тръсвам силно глава, за да прогоня тези мисли и да успокоя ритъма на сърцето си. По дяволите, защо изобщо ми трябваше да приемам тази покана за вечеря?!
— Искам да изглеждам колкото се може по-сериозна и делова — казвам и се смръщвам сурово срещу отражението си в огледалото.
— Ясно — казва Сузи. — В такъв случай знам от какво имаш нужда. От подходящи аксесоари. От някой аксесоар на бизнес дама.
— Като какво например? Електронен органайзър ли?
— Като… като… — Сузи се замисля за миг, после отсича: — Добре, хрумна ми нещо. Чакай малко, ей сега се връщам…
Вечерта пристигам в „Риц“ пет минути след 19.30 ч., когато трябваше да се срещнем. Когато прекрачвам прага на ресторанта, виждам, че Люк е вече там, седи, облегнал се небрежно назад на стола си, и отпива от нещо, което ми прилича на джинфис. Прави ми впечатление, че е с различен костюм от този, с който беше сутринта, а също и е друга, тъмнозелена риза. Изглежда направо… Хм… доста добре. Доста добре изглеждащ.
Не особено делово всъщност.
А като се замисля, ресторантът също не е особено делови. Целият е в свещници и златни гирлянди; столовете са с прекрасна розова тапицерия; а таванът му е невероятно красиво изрисуван — целият в облаци и цветя. Залата е окъпана в светлинни отблясъци и изглежда страхотно…
Ами всъщност… думата, която ми идва на ум, е „романтично“.
О, Боже! Сърцето ми се разтуптява лудешки от нерви. Хвърлям бърз поглед към отражението си в украсеното със златни гирлянди огледало. Облечена съм с черния си костюм от „Джигсоу“, бялата тениска и черните велурени ботушки — както и възнамерявах първоначално. Сега обаче нося и брой на „Файнаншъл Таймс“ под мишница, чифт очила с рамки от коруба на костенурка (с прозрачни стъкла без диоптър), обемистото си дипломатическо куфарче в едната ръка, а в другата — „поразяващия аксесоар“ на Сузи — лаптоп „ЕпълМак“.
Читать дальше