Софи Кинсела: Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

И освен това…

Добре де, аз всъщност няма да ви кажа колко точно ми плащат, но „Сутрешно кафе“ ми плаща куп пари. КУПИЩА пари. Няма да повярвате, ама за всяко участие, за да отговарям на въпроси на зрителите, ще получавам…

О, адски се смущавам да ви кажа точно колко. Да речем, че е… хм… доста много. Хи-хи-хи!

Просто не мога да се спра да си хихикам по този повод. Откакто ми го казаха, се нося над земята като щастливо перце. Та така значи, сега вече ще мога без проблем да разчистя всичките си задължения. По „Виза“ картата. И по картата от „Октагон“. И парите, които дължи на Сузи. Абе… всичко! Най-после! НАЙ-ПОСЛЕ животът ми ще потече нормално.

— Добре де, защо изчезна така изведнъж? — пита Сузи, излизайки от кухнята, с което така ме стресна, че чак подскочих. — Какъв ти беше проблемът?

— Не знам всъщност — въздъхвам и оставям купчината пликове върху масичката в антрето. — Изведнъж ми се прииска да се махна от всичко и да поразмисля. Чувствах се адски объркана.

— Заради Таркуин ли? — веднага пита Сузи, при което усещам как се сковавам в тревожно предчувствие.

— Отчасти — казвам след кратка пауза, преглъщайки мъчително. — Защо питаш? Той какво…

— Знам, че не си падаш чак толкова много по Таркуин — отвръща Сузи със съжаление, — но съм убедена, че той наистина те харесва. Преди вечеря мина за малко и ти остави ей онова писмо там — добавя и ми посочва мушнатия в рамката на огледалото кремав на цвят плик.

Вземам го с леко треперещи ръце. О, Боже, какво ли ми пише? Поколебавам се за секунда, после разкъсвам плика и от него на пода изпада един билет.

— За опера — казва Сузи, като го вдига. — За тази вечер! — възкликва тя и ме поглежда развълнувано. — Господи, Беки, какъв късмет, че се върна точно днес!

Зачитам писмото и направо не мога да повярвам:

„Мила ми Ребека,

Прости ми за плахостта, поради която не ти се обадих по-рано. Но колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво огромно удоволствие ми достави прекараната с теб вечер и колко много бих искал отново да излезем заедно.

Билетът е за «Die Meistersinger» (Става дума за «Нюрнбергските майстори певци» от Вагнер — Бел. прев.) в Опера Хауз. Аз при всички положения ще отида и ще бъда истински щастлив, ако и ти успееш да дойдеш.

Гледам писмото, обзета от безкрайно объркване. Какво означава това? Дали че в крайна сметка Таркуин наистина не ме е видял да му ровя из чековата книжка? Или че ме е видял… но е решил да ми прости? Или че е пълно куку?

— О, Беки, ТРЯБВА да отидеш! — възкликва Сузи, която е прочела писмото иззад рамото ми. — Непременно трябва да отидеш! Той ще бъде направо съсипан, ако не отидеш. Наистина мисля, че Таркуин страшно много те харесва.

— Не мога да отида — казвам и пускам писмото на масичката под огледалото. — Имам делова среща довечера.

— Е, няма проблем — свива рамене Сузи. — Ще я отложиш.

— Аз… не мога. Доста важна е.

— Ооо! — проточва Сузи потресено. — Ами горкичкият Таркуин? Ще седи там и ще те чака, тръпнещ от вълнение…

— Защо не идеш вместо мен? — предлагам й аз. — Ти отиди.

— Наистина ли? — сбърчва чело Сузи и поглежда колебливо към билета. — Бих могла всъщност. Обичам операта. Ама да ти кажа честно… — Не довършва изречението си и ме поглежда изпитателно: — С кой имаш среща, впрочем?

— С… с Люк Брандън — отговарям, като се опитвам гласът ми да прозвучи безразлично.

Старанията ми са безсмислени обаче, защото усещам как се изчервявам.

— С Люк Брандън ли? — пита озадачено Сузи. — Какво пък имате да… — започва тя, но ме поглежда и изражението й постепенно се променя. — О, не! Беки?! Само не ми казвай, че…

— Само делова среща е — отговарям, избягвайки погледа й. — Нищо повече. Делови хора се срещат, за да поговорят за бизнес. В… в делова среда. Нищо повече.

И буквално побягвам към стаята си.

Делова среща. Дрехи за делова среща. Добре, я да видим сега…

Изваждам всичките си делови тоалети и ги нареждам върху леглото. Син костюм. Черен костюм. Розов костюм. Безнадеждна работа. Тъмносив раиран костюм? Хммм. Май ще е прекалено делово. Кремав костюм… по-скоро като за сватба. Зелен костюм… ама този цвят не беше ли на лош късмет или нещо подобно?

— Какво смяташ да облечеш? — пита Сузи, като надниква през отворената врата на стаята ми. — Може би нещо новичко, а? — Лицето й светва. — Хей, я хайде на пазар!

— На пазар ли? — питам разсеяно. — Ммм… може би.

Обикновено аз, разбира се, бих подскочила до небето от радост само при мисълта за пазаруване. И веднага бих хукнала. Днес обаче някак си… О, не знам всъщност. Чувствам се някак прекалено напрегната, за да тръгна да пазарувам. Като пренавита пружина. Но мисля, че бих могла да отдам на пазаруването дължимото внимание.