Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

— Но не и в този случай — подчерта Джослин. — Не го прави, Ирана.

Дали беше прав? Сърцето и душата й искаха да помогнат на децата, за които бе мислил и митрополит Димитри. Но щеше да бъде ужасно да хвърли християнския свят в смут. Точно това биха искали Зелов и Стонтън.

А имаше и толкова много въпроси. И отговори, за които Джослин дори не знаеше. Той мислеше, че чукът все още е изгубен, а това щеше да забави вземането на каквото и да е решение. Тя всъщност не бе дошла при Джослин за съвет, търсеше само потвърждение на подозренията си и човек, с когото да си подели тежестта. Което вероятно не бе справедливо по отношение на него. Винаги бе носила сама бремето си и накрая и това нямаше да се окаже изключение.

Ирана пак погледна към тучната зелена морава и яркото синьо небе. Денят бе така красив, че й се прииска да го скъта в паметта си, за да може да му се наслаждава завинаги. Имаше такива прекрасни спомени и от остров Микала. Всеки ден бе подарък и благословия.

Защо се тревожеше, след като вече бе получила толкова много подаръци и благословии? Трябваше да се изчисти от егоизма и отговорите щяха сами да дойдат при нея. Да действа сега или да действа по-късно? Ролята й във всичко това щеше да й се изясни само ако го приемеше така, както приемаше всеки прекрасен ден.

Благословия…

— Митрополит Димитри беше много мъдър човек, Питър — усмихна се Ирана и се облегна назад. — Да, сигурна съм, че Бог може да се погрижи за това. Да го оставим на него.

Четиринайсет месеца по-късно

Заливът Дилън, Северна Каролина

Гарет вървеше по плажа към нея.

Емили се скова, после се застави да се отпусне. Не трябваше да позволява той да означава прекалено много за нея.

Глупости. Той наистина означаваше много за нея. Беше й липсвал всяка минута, откакто се бяха разделили при манастира. Само усмивката му беше достатъчна да й се завърти главата от щастие.

Изправи се върху дюната и стъпалата й потънаха в топлия пясък.

— Изглеждаш… добре.

— Само това ли ще кажеш? — запита той. — Чаках да ми се обадиш повече от година. Питах се дали въобще някога ще го направиш.

— На медиите им бе необходимо много време, за да погледнат на мен като на минала история. — Направи пауза. — А и исках да съм сигурна, че всички рани и белези са на път да заздравеят. Няма да съм от полза за никого, ако не съм полезна на самата себе си.

— И трябваше да се справиш съвсем сама ли? — Лицето му бе безстрастно. — Да ме оставиш извън това?

— Да. Така мислех. — А и не беше сигурна в него. Нито тогава, нито сега. Беше дошъл, но сега, когато вече беше тук, тя не можеше да разбере чувствата му. Обърна се и заслиза по дюната. — Ще ме изпратиш ли до къщата?

— Защо не? — Изравни крачка с нейната. — Това е първото, за което ме молиш. Трябваше да гледам отстрани как преминаваш през ада, който Фъргъсън ти бе подготвил, без да мога да ти помогна.

— Не беше приятно, но не беше и ад. Само трябваше да помня, че накрая ще свърши. — Усмихна се. — Развеселих се малко, като видях, че Фъргъсън е обхванат от гняв и разочарование, след като не намери и следа към чука във вещите на Стонтън. Имаше копията на трите амулета, копие на картата и копие на „Книга за живите“, но нищо друго. Никакъв чук. Проследи стъпките на Стонтън шест месеца назад само за да е сигурен, че не пропуска нещо.

— И отказа ли се?

— Нямам представа. Мисля, че да. Той вече е вън от живота ми. И искам да остане там. — Погледна морето. — Скоро ще се върна на работа. Тук съм само за да подредя мислите си. Наех къщата, защото е на плажа и граничи с десет акра гора. — Кимна към зеленината в далечината. — Дървета, по които да се катеря, и животни, които да снимам…

— Както си правила, когато си била с баща си. Връщат ли се спомените?

— Да. И всичките са добри. Но човек не може да живее със спомени. — Погледна го. — Как е Ирана?

— Не си говорила с нея?

— Не. Ти си първият, на когото се обадих. Тя щеше да бъде следващата. Как е тя?

— Болницата й на остров Микала отново е построена. Попълва екипа и оборудването си.

— И това е всичко?

— Достатъчно е. — Погледна я с любопитство. — А ти какво очакваше?

Не знаеше. Ирана не би направила нищо прибързано. Нищо, което да не е обмислила от всички страни и задълбочено. Може би щеше да предприеме нещо по-късно… или никога. Както й бе казала Емили, изборът бе неин.

Отговори на въпроса му с въпрос.

— А Поли?

— Работи с Ирана на острова. Върши всичко — от поддръжка до проучвания и проекти.