Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

— А какво ще кажеш за намерението на митрополит Димитри да даде средствата на нуждаещите се деца?

— Прекрасен замисъл. Но на кого може да се има доверие, че ще запази парите и ще ги даде за благотворителност? Видя какво се случи с Джослин и митрополит Димитри. Не. Да оставим Фъргъсън да си блъска главата в стената, а после да започне да вярва, че съкровището наистина е било мит.

Гарет бавно каза:

— Както казах, изглеждаш много сигурна, че той няма да намери нищо сред вещите на Стонтън. Защо?

Тя го погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш? Искаш ли да намериш чука на Зелов?

Той поклати глава.

— Не мога да се сетя за нещо, което да искам по-малко. Имам много пари и нямам нужда от подобно бреме. То ще ме задуши.

— Аз нямам много пари, но се чувствам по същия начин. Този ще е единственият начин Зелов и Стонтън да ме унищожат. — Бяха стигнали до колата и тя се обърна към него. — Не искам да дойдеш с мен до болницата.

— Тук ли ще си кажем довиждане? — Изкриви устни. — Отпращаш ме просто така?

— Не искам никой да ни вижда заедно.

— А аз пет пари не давам.

— Знам. Но искам да сме чисти и никой да няма задължения към другия. — Направи пауза. — Искам още да оставя време и пространство между нас. Да знам, че не обстоятелствата и съжалението са ни събрали.

— Никога не съм те съжалявал. За Бога, вече трябваше да си го разбрала… — Млъкна. — Няма да променя решението ти, нали?

— Време и пространство — повтори тя. Нямаше да се разплаче. Беше права. Така беше най-добре и за двамата. Но, мили Боже, беше трудно.

— Да изчезваме оттук, тогава. — Отвори й вратата на колата. — Времето ти започва да тече. Защото ще съм на прага още преди да си се усетила. Бъди готова за мен.

Щеше да бъде готова. Вече беше готова.

Не го поглеждай, защото ще види сълзите в очите ти.

Не казвай нищо. Просто запали колата и тръгвай.

Не казвай думите.

— Как така ще мести Джослин в друга болница? — запита Ирана докато двете с Емили вървяха по коридора. — Не съм сигурна, че ще може да пътува. Дойде в съзнание едва преди час.

— Дори да се наложи Фъргъсън да го обвие в памук като пашкул, готова съм да се обзаложа, че Джослин ще бъде качен на самолета, преди още денят да е изтекъл — каза Емили. — По-добре го приготви. — Направи пауза. — И ще е най-добре да отидеш с него, Ирана.

— Това е казано като че ли многозначително. Защо трябва да отида с него?

— Джослин ще бъде скрит от света, докато се възстановява, и ще е добре някой да му прави компания. Ще е удобно и за теб.

— Обикновено не постъпвам, както е удобно за мен.

— Знам. Но ще ми направиш услуга.

— Как така?

— Двамата с Фъргъсън ще бъдем изложени на вниманието на медиите и папараците. Не искаш телевизионните камери да бъдат насочени в лицето ти, нали?

— Мога да го понеса.

— Не искам да те замесвам във всичко това. Целта ще бъде изложена на риск.

— И каква е целта?

— Да се върнем на първия квадрат в играта. Ако ме бе спасил Фъргъсън, а не Гарет, и бездруго щях да постъпя така. Фъргъсън щеше да се погрижи. Но сега поне ще получим нещо в замяна на мъките ми.

— Опитваш се да предпазиш всички ни, за Бога — каза Ирана, изпълнена с нещо като отвращение. — А аз мислех, че тази лоша черта е характерна за Гарет.

— Ще отидеш ли с Джослин?

Ирана не отговори веднага.

— Гарет бесен ли е?

— Да. Ще отидеш ли?

— Вероятно. Не виждам как ще ти помогна с това, но ще отида заради Джослин. За да помогна на него. Ще поддържаме ли връзка?

— Не. Не и докато интересът към мен и приятелите ми не заглъхне.

— Но ще ми се обадиш, когато имаш нужда от мен.

— О, да. — Прегърна Ирана и я притисна силно към себе си, преди да я пусне. В очите й отново напираха сълзи. — Винаги ще имам нужда от теб, Ирана. — Усмихна се с треперещи устни. — О, между другото, Фъргъсън ще измисли цяла вълшебна приказка от историята със Стонтън. Царското съкровище въобще няма да бъде споменато. Да не се изненадаш, когато видиш публикациите във вестниците.

— И как се стигна до това решение?

— Мисля, че на Фъргъсън също му се прииска да бъде цар. Но ще бъде разочарован. Няма да намери чука.

— Сигурна ли си? Каза ли ти Стонтън къде е той?

Емили поклати глава.

— Не, не ми каза. — Прегърна отново Ирана и се обърна да си върви. — Довиждане, Ирана. Грижи се за себе си.

— Разбира се. — Лицето на Ирана се озари от лъчезарната й усмивка. — Казах ти, че винаги се грижа за себе си. Аз съм една от най-грижовните в света.