Айрис Йохансен: Четвъртият амулет

— Така ли? А аз мислех, че всичко е обяснено.

— Да, толкова много обяснения за царя, Зелов и огромното богатство, което всички преследваха. Всичко това ми беше ясно.

Изражението на Джослин стана предпазливо.

— А какво не беше?

— Царят. Той не се доверил на Зелов, но приел да скрие последния амулет в чука. Защо?

— Зелов го убедил, че чукът носи късмет и ще му донесе допълнително богатство.

— Зелов работил с години, за да може чукът да затвърди влиянието му над царя. Този е бил само последният и най-успешният опит. Защо е смятал, че може да спечели власт по този начин?

— Нямам представа. — Джослин извърна поглед. — Защо ти не ми кажеш?

— Николай II бил силно религиозен.

— Това не е тайна. О, да, спомням си, Зелов казал на царя, че чукът бил благословен от Распутин.

— Да, но това било само последната капка. Зелов вече си бил проправил път към царя.

— Говориш много за чука.

— Защото винаги ми се е струвало странно, че двамата с митрополит Димитри бяхте така твърдо решени да вземете чука. — Направи пауза. — Дори да бе заради парите, които щяха да нахранят децата по целия свят.

Той я погледна.

— Какво искаш да кажеш, Ирана?

— Че богатството на царя изкушава много хора. Но не теб, митрополит Димитри и митрополит Нартов. Така че трябва да е нещо друго.

— Разбира се. Искахме той да не попадне в ръцете на Зелов, Стонтън и други като тях.

Ирана поклати глава.

— Звучи вероятно. Но не достатъчно.

— Тогава какво?

— Самият чук — каза тя тихо. — Мисля, че когато Михаил Зелов отишъл при Нартов, му казал нещо, което със сигурност му е спечелило достатъчно пари да стане крал в Америка.

— Така ли? И какво ли е то?

— Зелов бил обсебен от чука. Върнал го от Йерусалим. Мислел, че му дава сила и власт. Какъв ли може да е бил чукът, изровен в Свещената земя, за да му навява такива мисли?

Видя как вената на слепоочието на Джослин запулсира. Той дълго време не отговори.

— Говориш за кръста. Доста невероятно, граничещо с фантазията, Ирана.

— Е, и аз бях изумена, когато осъзнах накъде ме водят разсъжденията ми. Граничещо с фантазията и най-вероятно невъзможно за доказване. Но мисля, че митрополит Нартов е вярвал достатъчно на Зелов, за да се опита да му отнеме чука. Дори чукът да е представлявал върховната саможертва, Зелов го използвал, за да разпалва алчността и злото. Нартов не могъл да понесе дори мисълта да рискува да остави чука в ръцете на Зелов. — Поклати глава. — Както и митрополит Димитри. Нартов вероятно е споделил подозренията си с него и приятелят ти е искал само да защити света от злото, каквото са всички като Зелов.

— Ако си права, изглежда, че всичко се е объркало — каза Джослин.

— Митрополит Димитри се опитваше да оправи нещата.

— Казваш, че в дръжката на чука няма скрит амулет и че съкровището на царя не съществува?

— Не. Вярвам, че царят го е използвал за целите си. Но не съкровището пазехте ти, митрополит Димитри и митрополит Нартов.

Джослин я гледаше право в очите.

— Няма да призная нищо, Ирана.

— Знам. Митрополит Димитри вероятно те е накарал да се закълнеш, че няма да говориш на никого за това — каза Ирана тихо. — А ти никога няма да нарушиш дадената дума.

— Да. Ако дам дума, никога не я нарушавам — каза Джослин. — Права си още, че това никога няма да бъде доказано, но може да причини безкрайни конфликти и проблеми дори само да бъде споменато.

— Съгласна съм. И точно това ме измъчва. — Усмихна се леко. — И точно затова реших да говоря с теб.

— Не бива да се тревожиш. Чукът изчезна и може би никога няма да бъде открит отново. Онова копеле Стонтън сигурно го е скрило много добре.

Ирана кимна.

— Да, мисля, че си прав за това. Добре го е скрил.

— Какво ще правиш, в такъв случай? — Тонът на Джослин бе настоятелен. — Остави това, Ирана. Знаеш каква врява ще се вдигне, ако започнеш дори само да намекваш за подозренията си.

— Нищо няма да намеквам, Питър. Не и аз. Обикновено казвам всичко високо и ясно и напълно откровено. Славя се с тази своя черта.

— Която е похвална. Но не и в този случай.

— Все още се опитваш да пазиш чука, Питър. Но няма нужда да го пазиш от мен.

— Трябваше да го пазя, защото обещах на Димитри. Ако в твоите предположения има истина, Димитри щеше да настоява съкровището на царя да се използва за добро и въобще нямаше да подлага на съмнение произхода на чука. Нека да оставим Бог да реши.

— Опитвам се да го направя, но понякога Бог иска от нас да се справим сами.