Ахмет Алтан - Изневяра

По време на вечерята Халюк заговори за клюките около предстоящия избор на главен лекар в болницата. Разказваше й за машинациите на поддръжниците на сърдечния хирург. От начина, по който го казваше, личеше, че се вълнува от това.

Изведнъж изпита досада. Стомахът й се сви. Нещо тръгна нагоре към гърдите й — сякаш я промушваше с железен шиш. Идваше й да се пресегне и да запуши устата на Халюк с ръка. В началото това беше някакво физическо усещане, но после се превърна в душевно сътресение. Изпита неудържимо влечение да стане от масата, да излезе от къщи и да отиде при Джем, да завършат започнатия с него разговор.

След мъжа, който говореше пренебрежително за богатството си, шегуваше се с живота и не му пукаше за много неща, думите на мъжа й й се сториха жалки, усилията му да постигне някаква длъжност — дребни, и още по-лошо — в нейните очи те бяха признак на слабост и неуспех. Сравняваше мъжа си с другия и изпита съжаление към него, стори й се дребен и безличен, а това я караше да изпитва болезнено влечение към мъжа, когото изобщо не познаваше.

Нямаше да прости на мъжа си, задето допусна да изпита влечение и копнеж по друг мъж — както и не му прости. Този кратък разговор, за който Халюк след това изобщо не си спомняше, доведе до сериозни пукнатини в брака им, чието поправяне се оказа невероятно трудно. Градените в продължение на много години емоционални връзки може и да не се скъсаха съвсем, но се повредиха значително.

Към чувствата й се прибавиха и безпокойството и усещането за вина и срам, че постъпва несправедливо към мъжа си. Може би мъжът й притежаваше талант и способности, които Джем никога нямаше да има, работеше и постигаше всичко, борейки се, на никого нищо лошо не беше направил, не беше я обидил или засегнал, винаги се отнасяше добре с нея. И сега изглеждаше жалък и дребен в очите й заради един надут и безцеремонен човек, който не беше спечелил нищо сам в живота и затова не се боеше, че може да го загуби.

Айдан съзнаваше, че е несправедлива, срамуваше се, но това не променяше чувствата й. Беше ги затворила зад дебели стени и никакви мисли, познания, идеи не можеха да ги прескочат, да се притекат на помощ и да им покажат правия път. Чувства и разум жестоко се бореха в нея и тя се боеше, че разумът ще се огъне пред емоциите.

Не издържа и почти молейки, се обърна към мъжа си:

— Халюк…

Халюк млъкна, но не усети умолителните нотки в думите на жена си:

— Кажи, скъпа…

— Толкова ли е важно всичко това?

— Какво, да не би да искаш да кажеш, че е малка работа да си главен лекар? Това значи сигурна гаранция за бъдещето ни… Малко ли е?

Навела глава, Айдан ровеше с вилицата в чинията пред себе си:

— Не знам — промълви. — Ти си прекрасен лекар. Правиш неща, които другите не умеят. Спасяваш хора, които други са отписали. Помисли за болните си, за операциите… Не ти казвам да не ставаш главен лекар, но не се вълнувай толкова от това. Ако стане — добре, ако не — здраве да е…

Неочаквано Халюк вдигна ръцете си над масата и ги протегна към Айдан.

— Погледни! Един ден тези ръце ще започнат да треперят! И тогава няма да ни остане нищо, наречено бъдеще… Ти знаеш ли как всяка сутрин гледам със страх тези ръце — треперят ли… В момента, в който видя, че треперят, какво ще стане с мене, Айдан? С вас какво ще стане? Можеш ли цял живот да живееш с този страх? Ти не знаеш какво значи това, никой не знае. Който не е влизал в операционна, не може да го разбере!

Айдан погледна мъжа си и видя неща, които не беше забелязвала преди — видя един мъж, който не крие чувствата си; гледаше я с очите на тъжно дете. Години наред не беше познала мъжа си. За нея той беше човек без чувства, но се оказа, че той просто се е опитвал да не ги изкарва на показ, а тя не беше забелязала…

— Казваш талант, уморих се да нося този талант, Айдан… Мисълта, че един ден може да го загубя, виси като камък на шията ми…

Чувствата и мислите, които се въртяха в главата на Айдан, внезапно загубиха яснотата си, смесиха се едни други и се размазаха като в мъгла. Цялата й душа беше обсебена от печалния поглед и тъжния глас на мъжа й. Този мъж, който не забелязваше чувствата нито промените в тона или в погледа, който гледаше с насмешка на чувствата, защото беше бог — господар на човешките животи в операционната, същият този мъж, подобно на животно, което интуитивно усещаше приближаването на бурята или падането на лавината, или пороя, извади на показ страховете, мислите, слабостите си и ги сподели с жена си! От много време насам за първи път.