Ахмет Алтан - Изневяра

— Не, защо… Ти не ме гледай мене, понякога говоря, без да мисля… Според мене ти ще бъдеш един чудесен главен лекар.

Халюк леко се поизправи на мястото си:

— Виж, виж само как е снимал стаята отгоре… Страхотно, нали? Как се сещат да снимат точно по този начин?

Айдан погледна екрана, но не видя страхотното нещо, за което мъжът й говореше. Видя само трима души, които седяха, без да разговарят, в една стая.

— Искаш ли още едно кафе?

Не пиха обаче второ кафе.

Айдан сложи ръка върху бедрото на Халюк. Подобно на мъжете, които бяха престанали да се вълнуват от обикновените докосвания на жените си, и той не реагира. Едва когато усети натиска на ръката, се размърда и я погледна. Айдан очакваше да й каже: „Един момент, филмът ей сега свършва“, но Халюк й се усмихна:

— Какво?

Айдан се усмихна. Върху лицето й беше изписан срам — добре познат и на двама им — като на всички жени, които искаха от мъжете или любовниците си да се любят. Извърна поглед към спалнята.

Халюк веднага изгаси телевизора и се изправи на крака. Айдан се опита да предизвика мъжа си — усмихна му се с лека насмешка и рече:

— Какво ти стана? Ти не гледаше ли филма?

Халюк я хвана за ръцете и я накара да стане:

— Хайде, стига, ела да отидем оттатък!

Прегърнати, тръгнаха към спалнята.

Любиха се — направо, без игри, но изпитаха силна възбуда и страст. „Може би с по-голямо желание от всеки друг път.“ — мислеше си след това Айдан.

Тази вечер Айдан притихнала се сгуши до мъжа си и щастлива се готвеше да заспи. И точно преминавайки през онзи праг, през който сънят изтрива истините от деня и създава свои приказни сънища, някъде дълбоко в себе си, под всичките си чувства, Айдан почувства лекичко потрепване — гневът й се надигаше.

В онзи кратък миг на полубудност — полусън Айдан изпита гняв — към себе си, към Халюк и особено към Джем, защото смяташе, че неговата сянка, паднала над брака им, промени връзката им — признанието на Халюк, нейните сълзи… Това чувство беше все още смътно и неясно, но подсказваше, че ще се развие и порасне. И може би пак поради унесеността, предшестваща съня, тя не успя да се замисли и да разбере, че двамата мъже, срещу които се гневеше, изобщо не разбираха какво се случва, че единствено тя беше наясно с нещата.

В някои домове, като се събудиш сутринта, се усеща едно особено спокойствие и мир, което не може да се обясни, и което е смесица от миризми, гласове, тишина, съчетани с подходяща светлина. Нещо като стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни; усещане за сигурност и топлота, по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим. Може и да не е щастие, но прилича на място, на което си спрял да си починеш и помечтаеш, вървейки към щастието. И даже, ако на човек, гонещ щастието, му се наложи да преживее още няколко изпитания, може да предпочете да си остане завинаги на това място.

В тази съботна сутрин, докато се обличаше, чуваше гласовете на Селин и Халюк от кухнята и си мислеше, че нейното място е тук — няма нужда от нови пътувания, нито от безсмислени приключения. За човек, невкусил чудната смесица от чувства: от състрадание, съчувствие, умиление до въодушевление и възторг, сегашното усещане можеше да се приеме за щастие. И Айдан му повярва в онзи миг. Спокойствието й се струваше щастие.

При всичкото спокойствие обаче, над малкото розово облаче на щастието, върху което се носеше Айдан, от време на време помръдваше призрачната сянка на Джем. Споменът за приятното усещане, което изпитваше, разговаряйки с него, надигаха притеснение в душата й. Поради това, а и за да се отърси от напрежението и безпокойствата в последните дни, Айдан реши да остане по-близо до семейството си. В края на седмицата не заведе Селин при майка си както обикновено, а предложи тримата заедно да отидат в гората. Може би искаше и тя, и семейството й да изживеят нещо различно.

Гората ги посрещна както в приказките.

Пролетното слънце упорито се опитваше да премине през клоните на дърветата и да огрее и най-потайните кътчета. Сноповете светлина, успели да се преборят с клоните, падаха върху земята и в тях като малки тъмни точици се виждаха мушици, бръмбарчета. Горски цветя — розови, жълти, червени, морави, тихи и смирени, наблюдаваха играта на светлината и сенките и може би тайничко се надяваха една слънчева капчица да се прокрадне през клоните — право върху тях, и да засили боите им. Селин беше на седмото небе от радост, усмихната и възбудена, беше част от приказката на гората. Тичаше, криеше се зад дърветата, прескачаше устремените към земята слънчеви снопове, после неочаквано клякаше, гледаше нещо и през рамо поглеждаше идват ли майка й и татко й.