Ахмет Алтан - Изневяра

Хванала мъжа си под ръка, облегнала се с цялото си тяло върху него, Айдан бавно пристъпваше и изпълнена с гордост гледаше дъщеря си. Наоколо беше тихо. Само от време на време по странични пътеки се появяваха сериозни двойки с ярки разноцветни анцузи — като че не бяха от този свят, и мълчаливи и съсредоточени вървяха бързо, бързо.

Халюк посочи Селин:

— Много е красива, нали? — после, все едно, че й доверяваше тайна, добави — ние я направихме!

Обичаше да повтаря това. Нещо като напомняне, пред себе си и Айдан, че между тях съществува здрава връзка — завинаги, и това го изпълваше с увереност и гордост.

Усмихвайки се, се наведе към ухото на Айдан:

— Ще се умори и ще заспи рано тази вечер, нали?

Айдан стисна ръката на Халюк:

— Не се притеснявай, аз ще я приспа, пък и ще е изморена…

Този кратичък разговор ги върна назад във времето, когато бяха млади; почувстваха се жизнени, силни, готови да се справят с всички трудности в живота. В гората животът стоеше пред тях като един огромен, дъхав букет от дървета, цветя, листа, светлина, прохлада, сенки, щастливо мълчание, примесено с шепот.

Не бързаха. Пристъпваха бавно, наслаждавайки се на момента. На Айдан й се струваше, че снощните преживявания са останали много, много назад в годините, и се чудеше дали изобщо ги е преживяла.

По време на разходката изобщо не отвориха дума за работите на Халюк в болницата. И двамата инстинктивно чувстваха, че трябва да стоят далеч от темата за главния лекар. Говориха за приятели и познати, разказваха си малки клюки и така се чувстваха сами — отделно от всички останали. Всички, извън тях тримата, сега й се струваха чужди и далечни хора. Шегуваха се с ранното лягане на Селин.

Халюк спря:

— Измори ли се?

Гласът му прозвуча толкова обичлив и загрижен, че Айдан не се сдържа — целуна лекичко мъжа си по устните.

— Малко… Но мога да вървя още.

— Хайде да се връщаме.

Повикаха Селин.

Когато излязоха от гората, на душата й беше леко. Спокойствието и тишината на гората я бяха обладали — страховете и безпокойствата й бяха изчезнали. Един лек полъх на вятъра беше достатъчен, за да разпали подобната на мъничък огън радост в нея. Айдан чувстваше, че за да посъживи още малко радостта, трябваше да направи нещо — някакво малко усилие, затова разпалено извика:

— Искаш ли да отидем да обядваме някъде?

По време на обяда Айдан почувства болка — неочаквана, моментна, но силна — като при рязко движение след старо навяхване. Споменът за Джем и неизядените зелени маслини в миг се размърда някъде в дълбокото на душата и накара пластът спокойствие, който го затискаше, да се размести. Нямаше видима причина за това. Гореща вълна заля лицето й, почувства, че се изчервява, но съпругът и дъщеря й не го забелязаха. Споменът изчезна също така мигновено, както се беше появил. На негово място остана необяснимо безпокойство. И може би мъничко страх.

Прибраха се по тъмно вкъщи. Селин беше уморена. Айдан я заведе в стаята й и я приспа. Когато се върна в салона, Халюк беше запалил лампите, но на Айдан й се стори мрачно и потискащо. Изненадващо за самата нея, в гласа й прозвуча раздразнение:

— Включи лампите. Тази обстановка ме потиска.

Халюк въпросително погледна жена си:

— Включени са, скъпа. Всички са включени.

— Така ли — изрече засрамено.

Салонът я потискаше. Изглеждаше й тесен, мрачен и неуютен. Спокойствието и радостта от сутринта бяха изчезнали. С очите на вечерта домът й изглеждаше различен от този, който бе видяла със сутрешни очи. Много скоро й предстоеше да научи, че един и същ дом може да изглежда различно сутрин и вечер — вечер, изпълнен с тъга, а сутрин — с нови надежди.

Не можеше да си спомни дали по-рано бе изпитала същото усещане, но тази вечер за първи път, откакто се беше омъжила, осъзна, че влязла ли в този дом, вече не може да излезе от него. Нямаше къде да отиде, но и да имаше, виждаше, че не може да отиде, и тази истина я караше да чувства дома като затвор. Домът, който обичаше, в който се чувстваше сигурна, за който й беше мъчно, сега й се струваше чужд и враждебен.

Душата й, която се луташе между чувствата и мислите й, и се опитваше да ги подреди, се тресеше, и причината за това сътресение, каквато и да беше тя, променяше възприятията и смисъла им.

Моментните емоционални болки, които преживяваше в последните един-два дни, в края на седмицата се превърнаха в кризисно състояние, но обичта към мъжа и дъщеря й, с която беше свикнала, успя да пребори съмненията, притесненията и безпокойството и да очисти душата й.