Гейл Форман: Да остана ли

Имате ли си определено място, на което пишете? Как пишете — в тишина или на музикален фон?

Пиша на бюрото си, което е в семейната ни дневна. Понякога слушам музика, а за тази книга слушах по-често от обичайното. Винаги преди да седна да пиша, си пускам саундтрака на филма „Веднъж“. Песента „Бавно пропадане“ ми въздейства като стимулите на Павлов и ме кара да се заловя за работа. Разплаквах се на нея. Създаваше ми настроение за писане и вече бях готова да действам.

Имате ли любим герой от „Да остана ли?“ и защо ви е любим?

Обичам всичките герои по различен начин. Изпитвам дълбока и майчинска обич към Миа и Теди. Адам в много отношения прилича на съпруга ми Ник (макар че Адам е много по-съвършен), затова много обичам този герой. Мисля, че бащата на Миа притежава възхитителна безмълвна почтеност, а майка й страшно ми допада, задето понякога е такава проклетия. Образът на Ким е смесица от характерите на двете ми най-добри приятелки. Ами дядото, мълчаливият старец, който се появява, когато има нужда от него… И медицинските сестри… Не, нямам любим герой.

Пътешествието на Миа е силно емоционално и много хора са чели тази книга със замъглени от сълзи очи. Същото въздействие ли имаше нейното пътешествие и върху вас, докато пишехте романа?

Да. Вероятно там, където хората плачат, докато четат романа, аз съм плакала, докато съм го писала. Написването на тази книга беше съпроводено с много силни чувства.

Миа трябва да вземе наистина трудно решение. Вие самата решителен човек ли сте?

Интересното е, че съм много решителна за големите неща. Да тръгна да пътешествам по света за цяла година? Добре. Да осиновя второ дете? Разбира се. С дреболиите обаче се мотая — например трудно решавам в какъв цвят да боядисам дневната или какво да си поръчам за закуска. Като цяло обаче съм доста решителна.

„Да остана ли?“ предизвика изключително положителна реакция и на критиката, и на блогърите. Очаквахте ли такава реакция?

Не!!! Файлът на първата редакция на ръкописа се казваше „Защо не“. Не защото такова заглавие предвиждах, а понеже не допусках, че книгата е истински жизнеспособна. Въпреки това трябваше да я напиша. Докато пишех, нямах агент, нито договор за издаването й. Написах я, водена от вътрешна убеденост. Вече бях издала две книги, които критиката, читателите и блогърите не приеха възторжено. Затова за мен беше направо невероятно да наблюдавам как тази книга, започнала като въпросителна, вижда бял свят и се радва на топъл прием. В крайна сметка истински важно за мен е мнението на читателите. Това е крайната ми цел. Искам да пиша книги до края на живота си, а читателите трябва да решат дали да го правя.

Черпили ли сте вдъхновение от конкретни автори? Имало ли е писатели, с които сте отраснали?

И досега една от любимите ми книги е „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Лий. „Джейн Еър“ е една от най-романтичните книги за мен — коремът ми се свива, когато я чета. Като малка обожавах книгите на Бевърли Клиъри Рамона, а сега, когато ги препрочитам с дъщеря си, ми харесват още повече. В младежките си години обичах Кърт Вонегът. Обаче, освен това чета много не чак толкова, хм, как да кажа, интелектуална проза, например Джаки Колинс и поредицата любовни романи, озаглавена „Сладки сънища“. Според мен няма значение. Ако книгата те кара да четеш, значи е добра.

Правата за филмирането на „Да остана ли?“са придобити от същата компания, която продуцира „Здрач“ и много хора сравняват вашата книга със „Здрач“. Какво мислите по този въпрос, като се има предвид, че двете книги са много различни?

„Съмит“, компанията, закупила правата и продуцирала „Здрач“, не купи „Да остана ли?“ с надеждата да е поредният „Здрач“. Предлагат се много книги, свързани с паранормалното, ако това търси компанията, а „Съмит“ вече притежава правата за всичките четири книги на „Здрач“. Според мен приликата, която са видели и изтъкнали, е любовната история, докоснала сърцата на читателите, и вероятно книга — или филм, — който може да апелира и към възрастни, и към тийнейджъри. Според мен „Съмит“ свършиха страхотна работа със „Здрач“, затова се радвам, че те купиха „Да остана ли?“. А след като привлякоха Катрин Хардуик като режисьор, съм направо на седмото небе. Според мен тя е невероятна. Притежава вроден усет към тийнейджърите и гениален визуален стил, затова съм изключително щастлива.

Някакви съвети към начинаещите писатели?