Гейл Форман: Да остана ли

След като Ким си тръгна, нямах други посетители. Май нямаше повече хора, пред които Уилоу да лобира за мен. Питам се дали сестрите са запознати с тази работа по вземането на решение. Сестра Рамирес със сигурност знаеше. Смятам, че и сестрата, която се грижи за мен сега, също знае, след като ме поздравява, че съм преживяла нощта. Уилоу вероятно също знае, съдейки по начина, по който ми изпраща всички тук. Сестрите много ми харесват. Дано да не приемат решението ми лично.

Толкова съм изтощена, че не мога дори да мигна. Просто въпрос на време е и част от мен се пита защо отлагам неизбежното. Знам защо. Чакам Адам да се върне. Струва ми се, че го няма от цяла вечност, но вероятно е било не повече от един час. Пък и нали ме помоли да почакам, така че ще почакам. Това поне мога да направя за него.

Очите ми са затворени, затова го чувам, препи да го видя. Чувам хрипливите бързи движения на дробовете му. Задъхан е, все едно е пробягал маратон. След това усещам мириса на потта му, мирис на чисто и на мускус, който бих си сложила в шишенца и бих слагала като парфюм. Отварям очи. Адам е затворил своите. Но клепачите му са подути и подпухнали — досещам се какво е правил. Затова ли се махна? За да си поплаче, без да го виждам?

Той не сяда на стола, а се стоварва на него като купчина дрехи на пода в края на дълъг ден. Закрива лицето си с ръце и си поема дълбоко въздух, за да се успокои. След малко отпуска ръце в скута си.

— Само чуй — казва с глас, който прозвучава като шрапнел.

Вече отварям широко очи. Надигам се колкото мога. И се заслушвам.

— Остани. — След тази едничка дума гласът на Адам секва, но той овладява емоцията си и продължава: — Нямам думи какво те сполетя. Ужасно е, обаче има за какво да живееш. Нямам предвид себе си. Аз просто… не знам. Може би дърдоря глупости. Знам, че съм в шок. Знам, че не съм успял да осмисля случилото се с родителите ти, с Теди… — Когато произнася името на Теди, гласът му одрезгавява и по лицето му се спуска лавина от сълзи. „Обичам те“, казвам си.

Чувам го как поема големи глътки въздух, за да се успокои. После продължава:

— Единственото, за което си мисля, е колко скапано би било животът ти да свърши тук и сега. Съзнавам, че животът ти и бездруго вече е пълна каша, каквото и да стане с теб сега. Не съм толкова глупав, за да си въобразявам, че мога да променя това, че изобщо някой би могъл. Обаче не мога да приема мисълта, че ти няма да остарееш, да имаш деца, да отидеш да учиш в „Джулиард“, да свириш на виолончело пред огромна публика, та тръпки да ги побият, както ме побиват мен всеки път, когато те видя да вдигаш лъка, всеки път, когато ми се усмихнеш. Ако останеш, ще направя каквото поискаш. Ще напусна групата, ще дойда с теб в Ню Йорк. Но ако искаш да се махна, и това ще направя. Говорих с Лиз и тя смята, че сигурно за теб ще е твърде болезнено да се върнеш към предишния си живот, че може би ще ти е по-лесно да ни заличиш. Би било ужасно, но ще го понеса. Ще те изгубя така, ако не те изгубя днес. Ще те пусна да си отидеш. Ако останеш.

Значи Адам ме пуска. Риданията му избухват и се посипват като юмруци по болезнена плът.

Затварям очи. Запушвам ушите си с ръце. Не мога да гледам това. Не мога да слушам.

Но в този момент преставам да чувам Адам. Чувам онзи звук, онова тихо ридание, което след миг се превръща в благозвучие. Виолончелото. Адам е поставил слушалки на безчувствените ми уши и слага айпода на гърдите ми. Извинява се, знаел, че това не ми е любимото произведение, но само него успял да намери. Увеличава звука и аз чувам как музиката се носи в утринния въздух. После ме хваща за ръка.

Свири Йо-Йо Ма. Изпълнява Andante con moto е poco rubato . Тихото пиано звучи почти като предупреждение. Ето че се включва челото като кървящо сърце. И тогава нещо в мен експлодира.

Седя на масата и закусвам със семейството си, пия горещо кафе, смея се на мустачките на Теди от шоколадови пръчици. Навън вали сняг.

На гробището съм. Три гроба под едно дърво на хълм, от който се вижда реката.

Лежа с Адам, положила глава върху гърдите му, на някакъв песъчлив речен бряг.

Чувам хората да произнасят думата „сирак“ и съзнавам, че говорят за мен.

Разхождам се в Ню Йорк с Ким, а небостъргачите хвърлят сенки по лицата ни.

Държа Теди в скута си, гъделичкам го и той се киска толкова силно, че се катурва.

Седя с виолончелото си, онова, което мама и татко ми подариха след първия ми рецитал. Пръстите ми галят дървото и ключовете, загладени от допира и от времето. Лъкът ми е застинал в готовност над струните. Гледам ръката си и я чакам да засвири.