Гейл Форман - Да остана ли

Когато татко пусна пръскачката за Теди и за бебето, всички останали също решиха да минат под струите. Оставихме я пусната толкова дълго, че кафеникавата трева се превърна в хлъзгава локва и аз се зачудих дали губернаторът няма лично да пристигне и да ни нареди да изключим пръскачката. Адам ме гъделичкаше, смеехме се и обикаляхме моравата. Беше толкова горещо, че не си направих труда да се преоблека със сухи дрехи, а просто отивах да се намокря отново, когато се изпотях прекалено. Към края на деня лятната ми рокля беше станала корава. Теди си беше свалил ризата и целият беше омазан с кал. Татко му каза, прилича на едно от момчетата от „Повелителят на мухите“ 6 6 Роман алегория от британския писател Уилям Голдинг, издаден през 1954 г. и превърнал се в класика на британската литература и в бестселър. — Б.пр. .

Когато започна да се стъмва, повечето хора си тръгнаха, за да гледат фойерверките в университета или за да послушат концерта на група „Озуолд Файв—0“ в града. Остана малка група, в която бяха Адам, Ким, Уилоу и Хенри. Когато се поразхлади, татко запали огън на моравата и си пекохме бонбони маршмелоу. След това се появиха музикалните инструменти. Барабанът на татко от къщи, китарата на Хенри от колата му, резервната китара на Адам от моята стая. Всички свириха заедно и пяха: песни на татко, песни на Адам, стари песни на „Клаш“, стари песни на „Уайпърс“. Теди танцуваше край нас и русата му коса отразяваше златистите пламъци. Помня как наблюдавах всичко, усещах онзи гъдел в гърдите и си казвах: ето това е щастието.

В един момент татко и Адам престанаха да свирят и ги видях да си шепнат за нещо. Влязоха вътре, уж за да си вземат още бира. Но когато се върнаха, носеха виолончелото ми.

— О, не, няма да изнасям концерт — заявих.

— Не искаме да изнасяш концерт — каза татко. — Искаме да свириш с нас.

— Няма да стане.

От време на време Адам се опитваше да ме подмами на „джам сешън“ с него и аз винаги отказвах. Напоследък на шега предлагаше да си правим дуети на „въздушна китара“ и „въздушно виолончело“ и аз не бях склонна да се съглася на нищо повече.

— Защо не, Миа? — попита Ким. — Не си чак такъв сноб по класическата музика.

— Не е заради това — възразих и изведнъж изпаднах в паника. — Просто двата стила не си пасват.

— Според кого? — попита мама с извити вежди.

— Да бе, човек не би допуснал, че си падаш по музикалната сегрегация — пошегува се Хенри.

Уилоу завъртя отчаяно очи заради Хенри и се обърна към мен.

— Красавице, моля те, отдавна не съм те чувала да свириш — помоли се тя, люлеейки бебето на ръце, за да го приспи.

— Хайде, Мий — подкани ме Хенри. — Тук си сред свои.

— Абсолютно — подкрепи го Ким.

Адам хвана ръката ми и стисна вътрешната страна на китката ми с пръсти.

— Направи го заради мен. Наистина ми се иска да посвирим заедно. Само веднъж.

Понечих да поклатя глава и да заявя за пореден път, че челото ми няма място на джам сешън и изобщо в света на рока и на пънка. Обаче тогава погледнах към мама, която ми се подсмихваше предизвикателно, и към татко, който почукваше лулата си и си придаваше небрежен вид, за да не ми оказва натиск, и към Теди, който подскачаше нагоре-надолу (макар че според мен просто се беше надумкал с бонбони, не че толкова искаше да ме чуе как свиря), към Ким, Уилоу, Хенри, които се взираха в мен с наистина сериозни погледи, и към Адам, който винаги, когато свирех, изглеждаше горд и изпълнен с благоговение. И малко се уплаших да не би да се изложа, да не успея да се впиша, да представя лошо изпълнение. Но всички ме гледаха толкова настойчиво и толкова искаха да се включа, че явно най-лошото възможно нещо не беше изпълнението ми да се окаже слабо.

Затова свирих. И макар че сигурно не бихте ми повярвали, челото не звучеше никак лошо с всичките онези китари. Всъщност звучеше направо удивително.

Сутрин е и вътре в болницата утрото е друго — шумолят чаршафи, проясняват се погледи. В някои отношения болницата изобщо не заспива. Светлините стоят включени, медицинските сестри остават будни, но макар навън да е още тъмно, разбираш, че нещата се разбуждат. Лекарите се връщат, повдигат безцеремонно клепачите ми, осветяват ме с фенерчетата си и си нахвърлят някакви бележки смръщени, като че ли съм ги разочаровала.

Вече пет пари не давам. Изморих се от всичко това, а и то скоро ще свърши. Социалната работничка също се върна. Май не е успяла да се наспи. Очите й все още са натежали, къдравата й коса е чорлава. Чете картона ми и слуша какво й съобщават медицинските сестри за моята пълна с премеждия нощ, а от това умората й сякаш още повече нараства. Върнала се е и сестрата със синьо-черната кожа. Поздравява ме и ме уверява, че много се радва да ме види отново тази сутрин, твърди, че си е мислила за мен през нощта и се е надявала да ме завари тук. После забелязва петното от кръв на одеялото ми, цъква с език и бързо отива да донесе ново одеяло.