Гейл Форман: Да остана ли

— Казва се „Гаджето ми заминава за Джулиард и ме оставя с разбито и печално сърце“ — отговори той, пеейки с пресилено носов глас. После се усмихна със стеснителната и глуповата усмивка, която усещах, че блика от най-истинската част от личността му. — Майтапя се.

— Добре — казах.

— Почти — додаде той.

Адам си тръгна. Хукна неочаквано навън, като се провикна към сестра Рамирес, че е забравил нещо важно и ще се върне възможно най-бързо. Вече беше изхвърчал през вратата, когато тя го осведоми, че дежурството й скоро свършва. Всъщност тя тъкмо си тръгна, но едва след като се погрижи да осведоми сестрата, застъпила на мястото на старата начумереница, че на „младежа с тесните панталони и чорлавата коса“ му е позволено да ме види, когато се върне.

Не че има значение. Уилоу вече е поела нещата в свои ръце. Цяла сутрин командва парада. След дядо, баба и Адам при мен се отби леля Кейт. После леля Даян и чичо Грег. Накрая влязоха и братовчедите ми. Уилоу търчи напред-назад и очите й блестят. Намислила е нещо, но не знам дали целта й е да домъква близките ми, за да удължи земните ми дни, или просто ги води, за да се сбогуват с мен.

Сега е ред на Ким. Горката Ким! Има вид на човек, който е нощувал в контейнер за смет — косата й се е развихрила в страшен бунт и по-голямата част се е измъкнала от развалената плитка. Облечена е в един от своите „лайняни пуловери“, така ги нарича — зеленикави, сивкави, кафеникави безформени дрехи, каквито майка й винаги й купува. Отначало Ким примижава срещу мен, сякаш съм ярка и ослепителна светлина. Но след това явно привиква със светлината и решава, че макар да приличам на зомби, макар от всички отвори по тялото ми да стърчат тръби, макар по тънкото одеяло от превръзките да се е процедила кръв, аз все още съм си Миа, а тя все още си е Ким. А какво обичат Миа и Ким да правят най-много? Да си говорят.

Ким се настанява на стола до леглото ми.

— Как си? — пита.

Не съм сигурна. Изтощена съм, но в същото време посещението на Адам ме направи… Не знам каква. Развълнувана. Разтревожена. Будна, определено будна. Макар да не усещах допира му, присъствието му някак ме развълнува. Тъкмо започнах да изпитвам признателност, и той изхвърча, както дявол бяга от тамян. Адам беше посветил последните десет часа на опитите си да ме види, а сега, след като беше успял, си тръгна само след десет минути. Може би го уплаших. Може би не иска да се нагърбва с това. Може би аз не съм единствената пъзла тук. В крайна сметка целия предишен ден си мечтаех той да дойде, а когато най-накрая залитайки се появи в интензивното, бях готова да избягам, само да имах сили.

— Няма да повярваш каква щура нощ — казва Ким. После започва да ми разказва. За истерията на майка си, за това как се разревала пред роднините ми, които се отнесли много благосклонно към цялата случка. За кавгата между тях двете пред театър „Рузвелт“ пред група хипари и пънкари. Когато Ким се разкрещяла на разреваната си майка „да се стегне и да започне да се държи като зрял човек“, а после решително се отправила към някакъв клуб и зарязала госпожа Шайн на тротоара, група типове с кожени дрехи с капси и шпори и с коси в ярки цветове я поздравили с възторжени възгласи и пляскане на длани. Разказва ми за Адам, за категоричното му намерение да влезе вътре да ме види, за това, че след като го изритали от интензивното, той повикал на помощ приятелите си музиканти, които изобщо не били снобарски позьори, за каквито ги мислела. После ми разказва за благотворителното посещение на рок звезда в болницата заради мен.

Разбира се, на мен ми е известно почти всичко от нещата, които ми разказва Ким, но тя няма откъде да го знае. Освен това ми е приятно да ми разказва за днешния ден. Харесва ми, че Ким разговаря с мен съвсем нормално, както стори баба по-рано, просто си бъбри и разтяга локуми, все едно седим на верандата у дома, пием кафе (в нейния случай карамелено айс фрапучино) и си клюкарим.

Не знам дали след като умре, човек си спомня нещата, които са му се случвали приживе. Логично е да не ги помни. Логично е, като умреш, да се чувстваш като преди раждането си, тоест — да си сред едно голямо нищо. Само че поне за мен годините преди раждането ми не са съвсем нищо. Мама и татко току разкажат някаква история — как татко хванал първата си сьомга заедно с дядо, или пък мама ще си спомни невероятния концерт на „Дед Муун“, на който ходили с татко на първата си среща — и аз получавам силно дежа вю. Не просто имам усещането, че съм чувала историята и преди, а и че съм я преживявала. Представям си как седя на брега на реката, докато татко изважда розовата риба от водата, макар че по онова време той бил едва на дванайсет години. Понякога обаче спомените са толкова истински, толкова дълбоки, толкова лични, че ги бъркам със свои собствени.