Гейл Форман - Да остана ли

— След няколко седмици може да отидем до Портланд — обеща Адам. — Тъкмо ще окачат празничното осветление.

— Добре — отвърнах нацупено.

Адам въздъхна.

— Става сложничко, нали?

— Да. И двамата сме прекалено заети.

— Нямах това предвид — каза Адам и извърна лицето ми към своето, за да ме погледне в очите.

— Знам, че нямаше това предвид — отвърнах, но после в гърлото ми заседна бучка и не можех да говоря.

Помъчихме се да разсеем напрежението, да говорим за това, без всъщност да говорим за него, да го обърнем на шега.

— Знаеш ли, четох в „Ю Ес Нюс“ и „Уърлд Рипорт“, че в университета Уилямет има добра програма по музика — осведоми ме Адам. — Намира се в Салем, доста модерно напоследък място.

— Според кого? Според губернатора ли? — попитах.

— Лиз намерила готини дрехи в един ретро магазин. А от мен да знаеш, че след като има ретро магазини, скоро ще има и хипари.

— Забравяш, че аз не съм хипарка — напомних му. — Но като стана дума, може би трябва „Шутинг Стар“ да се премести в Ню Йорк. Градът е главната пънк сцена. „Рамоунс“. „Блонди“ — подметнах небрежно и закачливо, достойно за „Оскар“ изпълнение.

— Така е било преди трийсет години — осведоми ме Адам. — Дори да исках да се преместя в Ню Йорк, останалите от бандата за нищо на света не биха го направили. — Забоде печално поглед в обувките си и аз разбрах, че шеговитата част на разговора е приключила. Коремът ми се сви — предястие преди огромна порция главоболие, която скоро щяха да ми поднесат.

Двамата с Адам не бяхме двойка, която обсъжда бъдещето и развитието на връзката си, но след като положението изведнъж стана пределно ясно, избягвахме да говорим за нещо, което не предстои през близките седмици, поради което разговорите ни станаха неловки и забуксуваха, както през първите няколко седмици от връзката ни, преди да си паснем. Един следобед през пролетта мярнах красива копринена рокля в ретро магазина, откъдето татко си купуваше костюмите, и за малко да я покажа на Адам и да го питам да си я купя ли за абитуриентския си бал, но той щеше да бъде през юни, когато Адам най-вероятно щеше да е на турне, а аз щях да съм твърде заета с подготовката си за „Джулиард“, така че не казах нищо. Не след дълго Адам се оплака от скапаната си китара, заяви, че иска да си купи стара „Тибсън Ес Джи“, а аз предложих да му купя за рождения ден. Той обаче ме осведоми, че тези китари струват хиляди долари, освен това рожденият му ден бил чак през септември и произнесе „септември“ с тон, все едно издава присъда за затвор.

Преди няколко седмици отидохме заедно на едно новогодишно парти. Адам се напи, а в полунощ ме целуна силно и прошепна в ухото ми:

— Обещай ми. Обещай ми, че ще посрещнеш следващата Нова година с мен.

Понечих да му обясня, че дори да ме приемат в „Джулиард“, ще си идвам у дома за Коледа и за Нова година, но осъзнах, че не е там въпросът. Затова му обещах, понеже не по-малко от него исках да е истина. И отвърнах на целувката му толкова жадно, сякаш се мъчех да слея телата ни през устните.

В първия ден от Новата година се прибрах у дома и заварих близките си в кухнята заедно с Хенри, Уилоу и бебето. Татко приготвяше закуска: картофи с пушена сьомга и сметана, специалитета му.

Хенри поклати глава, като ме видя.

— Гледайте ги децата! Все едно беше вчера, когато ми се струваше, че е рано, ако се прибера в осем. А сега човек убивам, само и само да поспя до осем.

— Ние не издържахме дори до полунощ — призна Уилоу, подрусвайки бебето в скута си. — И толкова по-добре, понеже тази млада дама реши да започне новата си година в пет и половина.

— Аз стоях до полунощ! — провикна се Теди. — Видях топката да пада по телевизията в дванайсет. В Ню Йорк, Нали знаеш? Ако се преместиш там, ще ме вземеш ли да го видя на живо? — попита той.

— Разбира се, Теди — отговорихме престорено въодушевление. Заминаването ми в Ню Йорк изглеждаше все по-реално и макар че тази мисъл по принцип ме изпълваше с напрегнато и противоречиво вълнение само като си представих как двамата с Теди се мотаем самички в новогодишната вечер в Ню Йорк, се почувствах непоносимо самотна.

Мама ме изгледа с извити вежди.

— Днес е първият ден от Новата година, затова пет пари не давам, че се прибираш чак сега. Обаче ако имаш махмурлук, ще те накажа.

— Нямам. Изпих една бира. Просто съм изморена.

— Просто изморена ли? Сигурна ли си? — Мама ме стисна за китката и ме завъртя към себе си. Забеляза измъченото ми изражение и наведе глава настрани, сякаш искаше да попита дали съм добре. Свих рамене и прехапах устни, за да не се разплача. Мама кимна. Подаде ми чаша кафе и ме поведе към масата. Поднесе ми чиния с яхния и дебела филия квасен хляб и макар да не допусках, че съм гладна, устата ми се напълни със слюнка, коремът му закурка и изведнъж усетих вълчи глад. Нахраних се мълчаливо под зоркия поглед на мама. След като всички останали също се нахраниха, тя ги изпрати в хола да гледат новогодишното карнавално шествие по телевизията.