Гейл Форман - Да остана ли

Татко се усмихна и ме потупа по ръката.

— Миа моя! От нищо не се отказвам. Въпросът не е „или… или“. Преподаването или музиката. Джинси или костюми. Музиката винаги ще бъде част от живота ми.

— Но ти напусна бандата! Престана да носиш пънкарски дрехи!

Татко въздъхна.

— Не ми беше трудно. Приключих с тази част от живота си. Изобщо не се поколебах, каквото и да си мислят дядо и Хенри. Понякога в живота си човек прави избор, друг път изборът прави теб. Разбираш ли?

Замислих се за виолончелото си. За това, че понякога не разбирам какво ме привлича към него, как в някои дни ми се струва, че инструментът ме е избрал. Кимнах, усмихнах се и отново насочих вниманието си към играта.

— Дама! — оповестих.

Не мога да престана да мисля за „В очакване на мъст“. Минаха години, откакто слушах тази песен или мислих за нея, но след като дядо си тръгна от интензивното, си я пея мислено отново и отново. Татко е написал песента преди доста време, а сега ми се струва, че е било вчера. Като че ли я е написал от мястото, където се намира сега. И в песента е скрил тайно послание за мен. Как иначе да си обясня този текст? Аз друго бих избрал, но нямам сили за борба…

Какво означава това? Да не би да е някакво напътствие? Намек какво биха избрали родителите ми за мен, ако имаха тази възможност? Опитвам се да мисля за това от тяхна гледна точка. Знам какво биха искали за мен — всички отново да се съберем някога. Само че нямам представа дали това се случва след смъртта, а ако е така, ще стане, независимо дали умра тази сутрин, или след седемдесет години. Какво биха искали да направя сега? Поставя ли въпроса, веднага си представям раздразненото изражение на мама. Бясна ми е, задето изобщо се замислям за нещо различно от това да остана. Татко обаче е съзнавал какво означава да нямаш сили за борба. И той като дядо би разбрал защо смятам, че не мога да остана.

Тананикам си песента, като че ли в думите се крият наставления, музикална пътна карта до мястото, където трябва да отида, и указания как да го сторя.

Пея, съсредоточавам се, пея и размишлявам толкова напрегнато, че смътно забелязвам кога Уилоу отново се е появила в интензивното, смътно забелязвам, че разговаря с начумерената медицинска сестра, смътно забелязвам желязната решимост в тона й.

Ако внимавах, сигурно щях да разбера, че Уилоу настоява да разрешат на Адам да ме посещава. Ако внимавах, щях някак да съумея да се измъкна, преди Уилоу както винаги да пожъне успех.

Не искам да го виждам сега. Не, разбира се, че искам. Всъщност копнея да го видя, но знам, че ако го видя, ще изгубя и мимолетното спокойствие, което дядо ми осигури, като каза, че няма да ми се сърдят, ако си отида. Мъча се да събера смелост, за да направя каквото трябва. А Адам ще усложни нещата. Опитвам се да стана и да се махна, но откакто ме заведоха отново в хирургията, нещо ми се е случило. Вече нямам сила да помръдна. Трябва страшно да се мобилизирам, за да седна изправена на стола. Не мога да избягам, мога само да се скрия. Свивам колене до гърдите си и затварям очи.

Чувам как сестра Рамирес разговаря с Уилоу.

— Аз ще го заведа — казва тя. И този път начумерената медицинска сестра не й нарежда да се връща при своите пациенти.

— Онзи номер преди беше доста глупав — чувам я да казва на Адам.

— Знам — отговаря Адам с гърлен шепот, какъвто става гласът му след особено шумен концерт. — Беше отчаяно.

— Не, беше романтично — възразява му тя.

— Беше идиотско. Тя ми каза, че Миа е била по-добре преди. Че сте я изключили от респиратора. Че укрепвала. Но се влошила след моето идване. Казаха ми, че сърцето й спряло на операционната… — заглъхва гласът му.

— Но са възстановили сърдечния ритъм. Имала перфорирано черво, от което в коремната кухина бавно изтичала жлъчна течност и това нарушило функцията на органите й. Такива неща се случват непрекъснато, няма нищо общо с теб. Важното е, че го открихме навреме и го оправихме.

— Но преди е била по-добре — прошепва Адам. Звучи толкова млад и уязвим, както звучеше Теди, когато се разболя от коремен грип. — А после се домъкнах аз и тя за малко не умря. — Задавя го ридание. И то ме събужда, сякаш са ме залели с кофа ледена вода. Адам си мисли, че той ми е причинил това? Не! Пълен абсурд. Толкова греши.

— И аз за малко да остана в Пуерто Рико и да се омъжа за един дебел кучи син — срязва го сестрата. — Ама не го направих. И сега животът ми е различен. Не е важно какво не е станало „за малко“. Трябва да се справиш с положението, каквото е. Тя още е тук. — Сестрата дръпва завесата, която отделя леглото ми. — Хайде, влизай — нарежда на Адам.