Гейл Форман - Да остана ли

— Справих се добре — казах на Адам и в този момент осъзнах, че всъщност за пръв път го лъжа в очите и че тази лъжа е различна от премълчаването на някоя подробност.

Изобщо не бях казала на Адам, че кандидатствам за „Джулиард“, което си беше по-трудно, отколкото звучеше. Преди да изпратя формуляра, трябваше всяка свободна минута да се упражнявам заедно с професор Кристи, за да изпипам до съвършенство концерта на Шостакович и двете сюити на Бах. Когато Адам ме питаше с какво толкова съм заета, нарочно му отговарях уклончиво, че уча нови произведения. Оправдавах думите си пред самата себе си, понеже формално погледнато бяха верни. След това професор Кристи ми уреди запис в университета, за да предам в „Джулиард“ качествен диск. Трябваше да се явя в студиото в седем и половина една неделя сутрин, а предната вечер се престорих, че не ми е добре, и намекнах, че вероятно не е уместно Адам да остава да спи у нас. И за тази лъжа намерих оправдание. Наистина не ми беше добре — бях напрегната. Повтарях си, че няма смисъл да го превръщаме в голям въпрос. Не бях споделила и с Ким, така че не бях поднесла на Адам някаква ексклузивна измама.

Но когато му казах, че просто съм се представила добре на прослушването, имах чувството, че съм нагазила в плаващи пясъци и че ако направя само още една крачка, ще се задуша. Затова си поех дълбоко въздух и се принудих отново да стъпя на твърда почва.

— Всъщност не е вярно — признах на Адам. — Справих се наистина хубаво. Свирих по-добре от когато и да било през живота си. Все едно бях обладана от някаква сила.

Първата реакция на Адам беше горда усмивка.

— Иска ми се да те бях видял. — После погледът му помръкна и устните му се свъсиха. — Защо го омаловажаваш? Защо не ми се обади след прослушването да се похвалиш?

— Не знам — признах.

— Е, това е страхотна новина — каза Адам и се помъчи да прикрие огорчението си. — Трябва да го отпразнуваме.

— Добре, да го отпразнуваме — откликнах с малко престорена веселост. — Може в събота да отскочим до Портланд. Да отидем в Японските градини или да вечеряме в „Бю Тай“.

Адам направи физиономия.

— Не мога. През уикенда ще свирим в Олимпия и в Сиатъл. Минитурне. Забрави ли? Много бих искал да отидем, но не знам дали наистина го чувстваш като празник. Ще се върна в неделя късно следобед. Може да се видим в Портланд в неделя вечерта, ако искаш.

— Не мога. Ще свиря в струнен квартет в дома на някакъв професор. Какво ще кажеш за следващия уикенд?

Адам доби огорчено изражение.

— Следващите няколко уикенда ще сме в студио, но бихме могли да отидем през седмицата. Някъде тук. В онзи мексикански ресторант?

— Добре, в мексиканския — съгласих се.

Две минути преди това дори не ми се празнуваше, а сега се чувствах отхвърлена и обидена, че са ме сместили на вечеря в средата на седмицата в същото заведение, където винаги си ходим.

Когато Адам завърши гимназия миналата пролет и се изнесе в Къщата на рока, не бях очаквала да настъпят много промени. Пак щеше да е наблизо.

Пак щяхме да се виждаме от време на време. Щяха да ми липсват малките ни разисквания в музикалното крило на училището, но освен това изпитвах облекчение, че взаимоотношенията ни вече няма да са под микроскопа на гимназията.

Само че положението се промени, когато Адам се нанесе в Къщата на рока и тръгна на колеж, макар и не по причините, поради които допусках, че ще се променят. В началото на есента, докато Адам още свикваше с колежа, най-неочаквано започна раздвижване около „Шутинг Стар“. Бандата получи предложение да запише албум от една средно голяма компания със седалище в Сиатъл и в момента те работеха над студийните записи. Освен това свиреха на повече концерти, пред все по-многолюдна публика, почти всеки уикенд. Кипеше толкова трескава дейност, че Адам се отписа от половината си курсове в колежа и ходеше там съвсем рядко, а ако темпото на групата продължаваше да е такова, обмисляше съвсем да се откаже. „Човек не получава втори шанс“, каза ми той.

Искрено се вълнувах за него. Знаех, че „Шутинг Стар“ е специална група, а не просто младежка банда от някое колежанско градче. Не се сърдех заради все по-честите отсъствия на Адам, особено след като той недвусмислено ми показа колко неприятно му е на самия него да заминава. По някакъв начин обаче вероятността да ме приемат в „Джулиард“ промени нещата — кой знае защо започнах да му се сърдя. В което нямаше смисъл, понеже би трябвало да сме квит. Вече и на мен ми се случваше нещо вълнуващо.