Гейл Форман - Да остана ли

Принуждавам се да вдигна глава и да отворя очи. Адам. Боже, красив е дори в това състояние. Очите му са хлътнали от умора. Брадата му е набола и ако се целувахме, щеше да издере бузите ми. Облечен е по типичния за групата си начин: фланелка, тесни прилепнали панталони и кецове, и е преметнал през раменете си плетения шал на баба.

Когато ме зърва, целият пребледнява, сякаш съм някое противно чудовище от Черната лагуна 5 5 Отпратка към популярния филм на ужасите от 1954 г. „Чудовището от Черната лагуна“ на американския режисьор Джак Арнолд. — Б.пр. . Наистина изглеждам доста зле, свързана отново с респиратора и с още десетина други тръбички. Превръзката ми от последната операция е подгизнала от кръв. След миг обаче Адам въздъхва силно и отново се превръща просто в Адам. Оглежда се, сякаш е изпуснал нещо, и намира каквото търси — ръката ми.

— Божичко, Миа, ръцете ти са замръзнали! — Прикляка, взема дясната ми ръка в своята и доближава устни до дланите ни, като внимава да не закачи тръбичките и табелите по тялото ми, после топло дъхва в убежището, което е направил. — Ти и шантавите ти ръце… — Адам винаги се е дивил как така дори посред лято, дори след най-потните ни срещи, ръцете ми си остават студени. Обяснявам му, че просто имам лошо кръвообращение, но той не се съгласява, понеже стъпалата ми обикновено са топли. Твърди, че ръцете ми са бионични, затова свиря толкова хубаво на виолончело.

Наблюдавам го как целува ръцете ми, както е правил хиляди пъти преди. Мисля за първия път, когато го стори, в училище, докато седяхме на моравата, като че ли това е най-естественото нещо на света. Помня също кога го направи за пръв път пред родителите ми. Седяхме на верандата на Бъдни вечер и пиехме ябълково вино. Беше мразовито. Адам хвана ръцете ми и ги стопли с дъха си. Теди се изкиска. Мама и татко не казаха нищо, само се спогледаха за миг, споделиха си нещо лично и после мама ни се усмихна тъжно.

Дали ще усетя допира му, ако се постарая? Ако легна върху себе си на леглото, ще се слея ли отново с тялото си? Тогава ще го усетя ли? Ако протегна призрачната си ръка към неговата, той ще ме усети ли? Ще сгрее ли ръцете, които не вижда?

Адам пуска ръката ми и пристъпва напред да ме погледне. Застанал е толкова близо, че почти успявам да доловя мириса му, и ме обзема неистова нужда да го докосна. Първична и всеобхватна нужда, както бебето се нуждае от гръдта на майка си. Макар да знам, че докоснем ли се, ще започне нова решителна схватка и тя ще бъде още по-болезнена от мълчаливата схватка, която двамата с Адам водим от месеци.

Сега той мърмори нещо. Съвсем тихичко. Повтаря отново и отново. „Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те.“ Накрая млъква и ме поглежда в лицето.

— Моля те, Миа — изрича умолително, — не ме принуждавай да пиша песен.

Не съм допускала, че ще се влюбя. Не съм момиче, което си пада по рок звезди или си фантазира как ще се омъжи за Брад Пит. Смътно съзнавах, че най-вероятно някой ден ще имам гаджета (в колежа, ако се доверим на предсказанието на Ким) и ще се омъжа. Не бях напълно безразлична към чара на противоположния пол, но не бях и лигава романтичка с празноглави розови мечти как ще се влюбя.

Дори когато вече се влюбвах — на пълна скорост, силно и с усмивка, която не слизаше от устните ми, — всъщност не съзнавах напълно какво се случва. Когато бях с Адам, поне след първите няколко неловки седмици, се чувствах толкова хубаво, че пет пари не давах какво става с мен, с нас. Всичко просто ми се струваше нормално и правилно, все едно влизах в топла вана. Не че не сме се карали. Препирахме се за много неща: че той не се държи достатъчно мило с Ким, че аз съм необщителна на концертите му, че той шофира прекалено бързо, че аз издърпвам цялата завивка към себе си. Разстройвах се, че Адам никога не пишеше песни за мен. Отговаряше, че не го бивало за лигави любовни песни: „Ако искаш песен, ще трябва да ми изневериш или нещо подобно“, казваше, съзнавайки пределно ясно, че такова нещо няма да се случи.

Миналата есен обаче с Адам започнахме да се караме за нещо различно. Всъщност дори не беше кавга. Не си крещяхме. Дори почти не спорехме, просто напрежението като змийче безшумно пролази в живота ни. И май всичко започна с прослушването за „Джулиард“.

— Срази ли ги? — попита Адам, когато се върнах. — Ще ти дадат ли пълна стипендия?

Имах чувството, че поне ще ме приемат — още преди да разкажа на професор Кристи за забележката на един от членовете на журито, че „отдавна не сме имали момиче от Орегон“, още преди тя бурно да изрази радостта си, убедена, че това е негласно признание, че съм приета. Нещо се бе случило, докато свирех на онова прослушване, бях преодоляла невидима преграда и най-сетне можех да свиря произведенията, както ги чувах в главата си, а в резултат се случи трансцендентно явление: мисловната и физическата, техническата и емоционалната страна на способностите ми най-сетне се сляха. След това, на път за къщи, докато двамата с дядо наближавахме границата между Калифорния и Орегон, получих неочаквано видение — как мъкна виолончело по улиците на Ню Йорк. Сякаш в този момент вече знаех, увереността се загнезди в корема ми като топла тайна. Не съм човек, склонен да се доверява на предчувствията си или да проявява прекалено голяма самоувереност, затова допуснах, че във видението ми се крие нещо повече от вълшебство.