— Всички вън! — нареди тя. — Двете с Миа ще измием.
След като всички излязоха, мама се обърна към мен и аз просто се строполих на гърдите й, разплаках се и освободих цялото напрежение и несигурност от последните няколко седмици. Тя стоеше мълчаливо и ме остави да ридая, заровила лице в пуловера й. Когато престанах, ми подаде гъбата.
— Ти мий, аз ще бърша. И ще си говорим. Винаги ми се е струвало успокояващо: топлата вода, сапунът…
Мама взе кърпата за съдове и двете се заловихме на работа. Разказах й за Адам и за мен.
— Изкарахме заедно съвършена година и половина, толкова съвършена, че изобщо не съм се замисляла за бъдещето. За вероятността двамата да поемем в различни посоки.
Усмивката на мама беше едновременно тъжна и изпълнена с разбиране.
— Аз съм се замисляла.
Обърнах се към нея. Гледаше през прозореца навън, където две врабчета се къпеха в една локва.
— Знам, знам. Какво разбира едно глупаво дете от любов?
Мама спря да бърше един тиган.
— Нямах това предвид. Всъщност тъкмо обратното. Вие с Адам според мен никога не сте били типичните „гаджета от гимназията“ — каза мама и описа с пръсти тавички във въздуха. — Връзката ви няма нищо общо с пиянското търкаляне на задната седалка на шевролета на някой тип, което се броеше за връзка, когато аз бях гимназистка. Вие изглеждахте, и все още изглеждате, истински и дълбоко влюбени. — Тя въздъхна. — Обаче седемнайсет години са доста неудобна възраст за влюбване.
Думите й предизвикаха усмивка на устните ми и коремът ми леко се отпусна.
— Аз ли не знам! — казах. — Макар че, ако и двамата не бяхме музиканти, можехме да отидем в колеж и всичко да си бъде наред.
— Това си е измъкване, Миа — възрази мама. — Всички връзки са трудни. Понякога се отличават с хармония, друг път с какофония точно както е и в музиката. Няма нужда аз да ти го обяснявам.
— Да, май си права.
— Пък и вас точно музиката ви събра. Баща ти и аз винаги сме смятали така. Вие и двамата обичахте музиката, когато се влюбихте един в друг. И с мен и татко ти стана почти същото. Не свирех, но слушах музика. За късмет, бях малко по-голяма, когато се запознахме.
Не бях казвала на мама какво ми отговори Адам вечерта след концерта на Йо-Йо Ма, когато го попитах защо е избрал мен. Че музиката се е оказала неразделна част от всичко.
— Така е, обаче усещам, че музиката ще ни раздели.
Мама поклати глава.
— Това са глупости. Музиката не прави такива неща. Животът може да ви поведе по различни пътища, но всеки от вас ще реши по кой точно път да поеме. — Обърна се с лице към мен. — Адам не се опитва да те разубеди да отидеш в „Джулиард“, нали?
— Не повече, отколкото аз се опитвам да го накарам да се премести в Ню Йорк. Пък и въобще цялата тази работа е абсурдна. Може и да не ме приемат.
— Да, може. Но със сигурност ще учиш някъде. Това е ясно за всички ни. Същото важи и за Адам.
— Той поне може да учи някъде и да продължи да живее тук.
— Може би, поне засега — сви рамене мама.
Закрих лицето си с ръце и поклатих глава.
— Какво ще правя? — попитах жално. — Чувствам се в безизходица.
Мама ме стрелна състрадателно с поглед.
— Не знам. Но знам, че ако искаш да останеш, за да бъдеш с него, аз ще те подкрепя, макар че сигурно го казвам само защото мисля, че няма да можеш да се откажеш от „Джулиард“. Но бих разбрала, ако предпочетеш любовта, любовта към Адам, пред любовта към музиката. И в двата случая печелиш. И в двата случая губиш. Какво да ти кажа? Любовта е скапана работа.
След това двамата с Адам обсъдихме въпроса още веднъж. Бяхме в Къщата на рока, седяхме на неговия дюшек и той свиреше акорди на акустичната си китара.
— Може и да не ме приемат — казах. — Може да уча тук, с теб. Донякъде ми се иска да не ме приемат, за да не се налага да избирам.
— Ако те приемат, изборът вече е направен, нали? — попита Адам.
Да, беше. Щях да замина. Това не означава, че щях да престана да обичам Адам или че ще се разделим, но мама и Адам имаха право — нямаше да се откажа от „Джулиард“.
Адам помълча около минута, дърпайки струните на китарата си толкова силно, че за малко да не го чуя какво казва:
— Не искам да съм човекът, който да те спира. Ако беше обратното, ти щеше да ме пуснеш да замина.
— Донякъде вече съм го направила. В известен смисъл ти си заминал. В твоя си „Джулиард“ — казах.
— Знам — призна тихо Адам, — но още съм тук. И съм лудо влюбен в теб.
— И аз — уверих го. След това престанахме да говорим известно време и Адам засвири непозната мелодия. Попитах го какво свири.
Читать дальше