Гейл Форман - Да остана ли

С никого не съм споделяла за тези „спомени“. Мама сигурно би казала, че вече съм била там — като яйцеклетка в яйчника й. Татко би се пошегувал, че двамата с мама толкова често са ме изтезавали с подобни разкази, че най-накрая неволно са ми промили мозъка. А баба би казала, че може би вече ме е имало като ангел, преди да избера да стана дете на мама и татко.

Сега обаче се чудя. Сега се надявам. Защото, когато си отида, искам да си спомням Ким. И искам да я помня такава: как разказва забавна история, как се кара с лудата си майка, как някакви пънкари й ръкопляскат, как се показва на висота, как намира в себе си сили, които не е допускала, че има.

С Адам е друго. Да си спомням за Адам е равносилно на това отново да го изгубя, а аз не съм сигурна, че мога да го понеса отгоре на всичко останало.

Ким вече ми разказва за операция „отвличане на вниманието“, когато Брук Вега и десетина пъстри пънкари връхлетели болницата. Разказва ми, че преди да стигнат до интензивното, тя толкова се страхувала да не загазят, но щом нахлули в отделението, усетила прилив на въодушевление. А когато пазачът я сграбчил, изобщо не била изплашена.

— Все се питах какво по-лошо може да се случи. Да отида в затвора? Мама да получи истеричен припадък? Да ме накаже за цяла година? — Млъква за малко. — След случилото се днес обаче това е нищо. Дори затворът е фасулска работа в сравнение с това да те изгубя.

Вече разбирам, че Ким ми разказва тази история, за да остана жива. Вероятно не съзнава, че по някакъв странен начин забележката й ме освобождава точно както позволението на дядо. Знам, че Ким ще се чувства ужасно, ако умра, но освен това се замислям над думите й, над това, че не се страхува, че затворът е нищо в сравнение с това да ме загуби. Така разбирам, че Ким ще се оправи. Загубата ми ще й причини болка; такава болка, която отначало не ти изглежда реална, а когато проумееш, че е реална, дъхът ти спира. Вероятно останалата част от последната й година в гимназията ще е отвратителна, понеже сълзливите съболезнования заради смъртта на най-добрата й приятелка ще я подлудят, а и понеже ние с нея наистина нямаме други близки приятели в училище. Обаче Ким ще се справи. Ще продължи напред. Ще напусне Орегон. Ще отиде в колеж. Ще си има нови приятели. Ще се влюби. Ще стане фотограф, но такъв, че да не й се налага да лети с хеликоптер. И със сигурност ще е по-силна личност заради онова, което е изгубила днес. Имам чувството, че ако човек преживее нещо подобно, ще стане поне малко неуязвим.

Знам, че съм малко лицемерна. Ако е така, не трябва ли да остана? Да преодолея трудностите с войнишко упорство? Може би ако имах някакъв опит, ако се бях сблъскала с повече разруха през живота си, щях да съм по-подготвена. Не че животът ми е бил съвършен. Преживяла съм разочарования, чувствала съм се много самотна, безсилна, гневна и всякакви други противни неща, които всички изпитват. Но поне ми е спестено разбитото сърце. Така и не закоравях достатъчно, за да се справя с онова, с което ще трябва да се справя, ако остана.

Сега Ким ми разказва как Уилоу я спасила от сигурен затвор. Докато ми описва как Уилоу взела в ръце цялата болница, в гласа й долавям възхищение. Представям си, че Ким и Уилоу се сприятеляват, макар да имат двайсет години разлика. Щастлива съм, като ги виждам мислено как пият чай или ходят на кино, все още свързани с невидимата верига на едно вече несъществуващо семейство.

Сега Ким се зае да изрежда всички хора, които в момента са в болницата или са били тук през деня, като ги отмята на пръсти:

— Баба ти и дядо ти, лелите и чичовците ти, братовчедите ти. Адам, Брук Вега и разните там дрънкалници, които дойдоха с нея. Другите от групата на Адам: Майк, Фици, Лиз и приятелката й Сара, които са долу в чакалнята, откакто ги изгониха от интензивното. Професор Кристи, която дойде с колата си и остана половината нощ, после си тръгна, за да поспи няколко часа и да си вземе душ, преди ангажимента, който имала сутринта. Хенри и бебето пътуват насам в момента, понеже бебето се събудило в пет часа и Хенри ни се обади и каза, че повече не може да стои вкъщи. Аз и мама — завършва изброяването Ким. — Страхотия. Изгубих им бройката, но бяха много хора. И други се обадиха и изразиха желание да дойдат, но леля ти Даян ги моли да почакат, понеже и ние тук вече създаваме достатъчно неприятности. Май има предвид най-вече мен и Адам.

Ким млъква и се усмихва за част от секундата. След това издава смешен шум — нещо средно между прокашляне и прочистване на гърлото. И друг път съм я чувала да го прави: когато събира смелост, когато се готви да скочи от скалите в освежителната вода на реката.