Гейл Форман: Да остана ли

Музиката е съществена част от историята, а аз черпих вдъхновение от Йо-Йо Ма — чиято кариера ми даде материал за историята на Миа — и от Глен Хансард и Маркета Ирглова, чиято песен „Бавно падам“ съм слушала сигурно повече от двеста пъти, докато работех над книгата.

Благодаря на хората си в Орегон: Грег и Даян Риос, които бяха наши съратници във всичко това. Джон и Пег Кристи, чието великодушие, достойнство и щедрост продължават да ме трогват. Дженифър Ларсън, лекарка, стара приятелка и за късмет лекар от спешното отделение, която ме осветли относно скалата Глазгоу при кома и за други медицински подробности.

На родителите ми, Лий и Рут Форман, на сестра ми Тамар Шамхарт и на брат ми Грег Форман — те са моите мажоретки и най-верни почитатели, които не обръщат внимание на неуспехите ми (поне в професионално отношение) и се радват на успехите ми като на свои собствени (каквито всъщност са). Благодаря също на Карън Форман, Робърт Шамхарт и Дита Тъкър.

Не си бях дала сметка до каква степен тази книга разказва за начина, по който родителите преобразяват живота си заради своите деца. Уила Тъкър ме учи на това всеки ден и понякога ми прощава, когато съм твърде погълната от играта на мисълта си, за да играя с нея.

Без съпруга си Ник Тъкър не бих постигнала нищо. Дължа му всичко.

И накрая поднасям най-дълбоката си признателност на Р. Д. Т. Дж., който ме вдъхновява по най-различни начини и всекидневно ми доказва, че безсмъртието съществува.

Живяло някога едно семейство: майка, баща, момченце като Теди и още едно момченце, почти бебе. Един ден навалял сняг. Семейството излязло на разходка с колата. И станала някаква необяснима катастрофа. Случило се нещо безмерно трагично.

Един човек от семейството се вкопчил в живота за по-дълго, но когато новината стигна до мен в другия край на страната, в Ню Йорк, гибелта вече беше пълна. В съзнанието ми обаче се запечата проявеното от онова момченце упорство и последвалото го отстъпление. Дали момченцето е знаело какво е сполетяло другите му близки? Дали е избрало да ги последва?

Някога живяло жизнерадостно семейство от четирима човека. А после вече го нямало. Останали само разбити сърца. Моето и на още много хора.

Остана обаче и още нещо, което просто не можех да проумея извън подмолите на скръбта. Когато приятели от цялата страна се събрахме за спонтанно бдение в онзи град в Орегон, където бяха живели загиналите ни близки, заловихме се да ближем раните си и се втурнахме презглава в пъкъла на своята загуба, а аз намерих яснота, насоки, нравствени ориентири. Как ще ни промени трагедията? Как самите ние ще се променим? Ще се окажем ли на висота, преживявайки не само тяхната смърт, а и собствения си живот? Разядена до кости от печал, изпитах толкова силна мъка, каквато не бях преживявала преди, и открих нещо божествено. Дали загиналите ни приятели ни закриляха отгоре? Или беше Бог?

Разбира се, тази трансцендентна скръб не трае дълго. След нея те обзема тъга и ужасът от загубата те връхлита отново и отново. Реалният живот продължава. И накрая загубата ти добива нормални измерения — тя се превръща в част от ежедневието ти и три-четири години по-късно вече си добре, променен си… Обаче още чуваш гласовете на приятелите си, разказваш истории за тях, мислиш за тях всеки ден. И продължаваш да размишляваш над същите въпроси — например дали един от тях е избрал да умре, понеже е знаел, че всички останали от семейството му вече ги няма?

Почти седем години по-късно от мъглявината на този въпрос в съзнанието ми се появи една непозната. Казваше се Миа. Беше на седемнайсет години и свиреше на виолончело (нещо съвсем ново за мен, понеже не знаех нищо за този инструмент и почти нищо за класическата музика). Освен това тя нямаше връзка с моите познати. Но още щом я срещнах, разбрах, че ще ме отведе на пътешествие, за да отговори на въпроса, назрявал у мен с години: Какво ще направиш, ако ти се наложи да избираш? Когато започнах да пиша книгата, не знаех какъв ще е отговорът на Миа, но знаех, че решението трябва да бъде нейно и да се основава на фиктивния живот, който аз и тя създавахме заедно.

Често ме питат дали книгата е била наситена със силни емоции и дали ми е било трудно да я напиша. Да, беше наситена със силни емоции. Пишех със сълзи на очи. Но ми беше точно обратното на трудно. Върна се част от онази трансцендентна благодат от дните непосредствено след трагедията. Може би защото създавах образи, донякъде основани на любими приятели, поради което отново потънах дълбоко в техния свят. Сякаш бяха до мен в стаята, докато пишех.