Гейл Форман: Да остана ли

И в известен смисъл наистина беше така. В известен смисъл изобщо не ме бяха напускали. Точно така става, нали? Точно така съумяваме да преодолеем загубата. Защото любовта никога не умира, никога не изчезва, никога не избледнява, стига здраво да си се вкопчил в нея.

Любовта може да те направи безсмъртен.

Какво ви вдъхнови да напишете историята на Миа?

„Действителната история“ представя причините, но има още много други елементи, които ми оказаха влияние. Единият очевидно е музиката. Винаги съм била страстна почитателка на музиката, затова беше щастлива случайност, че се оказах в колеж в Орегон в средата на 90-те години, когато музикалната сцена в Тихоокеанския северозапад направо се пръскаше по шевовете. Не съм музикант, но много от приятелите ми бяха (включително и онзи, който ми стана съпруг), затова смятам, че този факт наистина послужи като фон за (родения от въображението) града, в който живее Миа, и за музикалния живот, в който участват родителите й и Адам. Освен това за мен музиката, любовта, приятелството и Орегон са взаимосвързани.

Защо виолончело?

Да, странно нали? Нямам представа. Това имам предвид, когато казвам, че Миа се появи в главата ми като напълно формиран образ. И беше виолончелистка. Героинята на последния ми роман беше китаристка, което беше логично. Познавам китаристи. Омъжена съм за такъв. Обаче виолончелисти? Класически музиканти? Нямам представа. Обаче ми се стори уместно за такава кротка и решителна личност. Тя си дойде виолончелистка, а после аз трябваше да науча много за инструмента, за да я представя убедително.

Музиката играе важна роля в романа „Да остана ли?“. Смятате ли, че музиката наистина е способна да формира живота ни и да оказва съществено влияние върху него?

Определено. Не съм специалист по неврология, но музиката вероятно е пряко свързана с онази част на мозъка, която определя емоциите, защото понякога, когато чуя позабравена песен, тя предизвиква не само конкретен спомен, но и ме кара да се чувствам така, както съм се чувствала в определен момент от живота си. Музиката може да ме развесели, когато съм тъжна, може да събуди чувствата ми, когато се усещам претръпнала. Обичам я във всякакви разновидности: дали ще танцувам, дали ще слушам откачени песни с децата, дали ще потъвам в напевите на мантрите преди часа си по йога, неизменно усещам тръпката. Неслучайно в много култури музиката заема ключово място в редица празненства и важни ритуали. Въздействието й е мощно.

Първата глава незабавно оказва огромно въздействие върху читателите. Трудно ли я написахте?

Първата част на първата глава — когато семейството закусва у дома, всички се шегуват и истински се обичат — написах с огромно удоволствие. Но според мен вие имате предвид сцената на катастрофата. Знаете ли, тази сцена е написана доста дистанцирано и освен това е доста рязка. Исках читателите да се натъкнат на сцената на катастрофата и да бъдат шокирани от нея точно колкото Миа, затова не описах самата катастрофа. Скачам направо от пътуването в колата на последиците от катастрофата. Миа стои на разстояние и е някак безстрастна и на мен ми беше по-лесно да възприема този безстрастен тон, докато пишех тази част. Но по-късно, докато завършвах ръкописа, стана ясно, че трябва да има един, изпълнен с невъобразим ужас, момент за Миа, когато тя осъзнава какво се е случило, след който се откъсва емоционално точно както се е откъснала и физически. Говоря за един кратък абзац, в който тя се оглежда и си казва, че случилото се не може да е реално, че сигурно е сън. Най-болезнената сцена, която написах, бе след като Миа осъзнава, че трагедията е реална и че предишният й живот е приключил. Струва ми се, че беше още по-мъчителна поради факта, че вече бях написала книгата и бях извървяла цялото пътешествие заедно с Миа, така че знаех какво се каня да я принудя да преживее.

Трудно ли успяхте да обрисувате реалистично връзката на Миа и Адам (без да я превърнете в обичайното клише)?

Пиша любовни истории, от които вътрешно ми прималява. Затова ако, докато пиша, цялата навлизам в историята, ако усещам как героите притаяват дъх, значи ми се удава. А ако не става така? Е, тогава възникват проблеми на няколко нива — най-важното е нежеланието ми да пиша любовна история, която не искам да преживея, докато я описвам (кой изобщо иска да преживее любовно клише?). Затова в „Да остана ли?“ преживявах любовната история на Миа и на Адам, докато я пишех, харесваше ми какво усещам, следователно връзката им се получаваше. Но ви уверявам, че някои неща ме изненадаха. Когато Адам казва на Миа да свири на него като на инструмент например. Съзнавам, че звучи странно, но отначало самата аз се изненадах от молбата не по-малко от Миа. Това е най-щурото и велико нещо в писането — понякога героят ти измисля неща, които на теб самия никога не биха ти хрумнали.