Гейл Форман: Да остана ли

Гледам ръката си, обхваната от ръката на Адам.

Йо-Йо Ма продължава да свири, пианото и виолончелото сякаш се изливат в тялото ми, както се изливат различните системи и кръвопреливания. Стремително и бясно се редуват спомените за живота ми, какъвто беше, мигновени картини за това, какъв ще бъде. Сякаш не успявам да ги догонвам, но те не спират да ме връхлитат и всичко се сблъсква в едно, а аз не издържам повече. Не мога така нито секунда повече.

Ослепителна светкавица, болка, която ме раздира за мъчителна секунда, безмълвен вик от натрошеното ми тяло. За пръв път усещам колко болезнено би било да остана.

Ала в този миг усещам ръката на Адам. Не просто я усещам, наистина я чувствам. Вече не седя, сгушена на стола. Лежа по гръб в болничното си легло, отново съм в тялото си.

Адам плаче и някъде вътре в тялото си аз също плача, понеже най-сетне чувствам. Чувствам не просто физическата болка, а всичко, което съм изгубила, при това толкова дълбоко и катастрофално, че в мен ще зейне същински кратер, който нищо не е в състояние да запълни. Но освен това чувствам всичко, което имам в живота си — тук включвам и онова, което съм изгубила, — както и огромната неизвестност, която бъдещето крие за мен. И това вече ми е прекалено. Чувствата се трупат и има опасност всеки момент да разпорят гърдите ми. Единственият начин да ги преодолея, е да се съсредоточа над ръката на Адам. Вкопчена в моята.

Неочаквано изпитвам нужда да стисна ръката му, както не съм се нуждаела от нищо друго през живота си. Не само той да ме държи, а и аз да откликна. Насочвам цялата си останала енергия към дясната си ръка. Нямам сили и ми е трудно. Най-трудното нещо, което съм правила. Мобилизирам цялата любов, която някога съм изпитвала, призовавам цялата сила, която баба, дядо, Ким, Уилоу и медицинските сестри са ми вдъхнали. Призовавам диханието, с което биха ме изпълнили мама, татко и Теди, ако можеха. Призовавам цялата си сила, съсредоточавам я като лазерен лъч върху пръстите и дланта на дясната си ръка. Представям си как ръката ми гали косата на Теди, как стиска лъка над виолончелото, преплела пръсти с пръстите на Адам.

И стисвам.

Тежко се отпускам назад, несигурна дали изобщо съм успяла да го направя. И какво означава. Дали съм забелязана. Дали има значение.

И тогава усещам как Адам ме стисва по-силно и сякаш държейки ръката ми, държи цялото ми тяло. Сякаш може да ме вдигне от леглото. И го чувам отривисто да си поема въздух, а после прозвучава и гласът му. За пръв път днес наистина го чувам:

— Миа?

Няколко човека обединиха усилия за кратко време и направиха романа „Да остана ли?“ възможен. Всичко започна с Джилиан Олдрич, която се разплака (в хубавия смисъл), когато споделях с нея идеята си. Това се оказа доста добър мотив за начало.

Тамара Глени, Елайза Гризуолд, Ким Севчик и Шон Смит отделиха време от напрегнатия си график, за да прочетат първите версии на книгата и да ми дадат толкова нужните насърчения. Обичам ги и им благодаря за тяхната неизменна щедрост и приятелство. Има хора, които ти помагат да запазиш мисълта си бистра. Марджъри Ингол прави това за мен, за което й благодаря и я обичам. Благодаря също на Джейна и на Моше Бейнин.

Сара Бърнс е мой агент в най-истинския смисъл на думата и впряга своята огромна интелигентност, проницателност, страст и топлота да насочва думите, които пиша, към хората, които трябва да ги прочетат. Тя и превъзходната Кортни Гейтуд, и Стефани Кабът сътвориха истински чудеса, що се отнася до тази книга.

Когато се запознах с екипа в „Пенгуин“, имах чувството, че се намирам сред семейството си. Невероятната ми редакторка Джули Строс-Гейбъл дари Миа и семейството й (да не говорим за мен) със загрижеността, вниманието и обичта, на които човек се надява от страна на близките си. Тя е рядкост. Дон Уайзбърг вложи в книгата и сърце, и физическа сила, а служителите от редакторския, търговския, маркетинговия, рекламния и дизайнерския отдел надминаха себе си, за което бих искала да благодаря лично на: Хедър Алегзандър, Скоти Баудич, Лий Бътлър, Мери-Маргарет Калахан, Лайза де Гроф, Ерин Демпси, Джаки Енджъл, Фелиша Фрейзиър, Клистин Джилсън, Ани Хъруиц, Дас Шан Джонсън-Бейкър, Дебора Каплан, Айлийн Крайт, Кимбърли Лобър, Розан Лоър, Стефани Оуенс Лъри, Барбара Маркъс, Кейси Макинтайър, Стив Мелцър, Шанта Нюлин, Мери Реймънд, Емили Ромеро, Холи Рък, Джейна Сингър, Лорънс Тучи, Алисън Веръст, Алан Уайнбаргър, Къртни Уд, Хедър Уд и Лайза Йоскоуиц. И накрая огромна признателност на местните репортери, които работиха усилено, за да популяризират тази книга. (Ох!)