Джаки Колинс: Убийци от любов

Анджело не можа да се сдържи да не се засмее силно. Джеймс Браун му напомни за първата полова сцена с Рио. Тогава също звучеше „Секс машината“. Усили радиото докрай и в купето загърмя музика, обливаща го с оглушителни вълни. Натисна педала на газта докрай и колата се понесе с рев по пътя като метеорит.

— Рио, бейби — извика той. — Ето ме, идвам!

Не успя да види червената светлина на светофара пред него. Колата навлезе стремително в кръстовището и се смачка отстрани на огромна петролна цистерна.

Анджело почина веднага, но по радиото в колата Джеймс Браун продължаваше да пее…

— Хей, здравей. — Ник я сграбчи за ръцете и втренчи напрегнато поглед в зелените й очи.

Лара се усмихна.

— Сам си дошъл на летището да ме посрещнеш!

— Не можех да чакам повече. Казвал ли ти е някой някога, че си най-красивата жена на света?

— Обичам те, Ник — рече тя. — Затова дойдох.

— Хей, я виж ти, тук имало дама, която казва, че ме обича. — Целуна я. — И аз те обичам, принцесо. Имаш ли куфари?

— Един — кимна тя.

Той я хвана за ръка и я стисна силно. Ръка в ръка преминаха през терминала на летището и отидоха да чакат багажа й да се покаже.

— Слушай какво — рече той. — Имам да ти казвам толкова много неща.

— Ник, и аз имам да ти казвам толкова много неща.

— Окей. Тогава цялото време на света е наше, нали така?

— Точно така.

Той спря да върви, обхвана главата й с ръце, притегли я и я целуна. Дълга, бавна целувка.

— Чувствам се страхотно да те видя пак. Когато се върнем в къщата, ще се запознаеш със семейството ми. То не е като семействата на другите хора. Сега положението е много сложно и тежко. Ще ти обясня по-късно. Но точно сега искам да си до мен. Окей ли се чувстваш?

Тя кимна в знак на съгласие. Беше окей. И благодарение на бога и той беше жив и здрав. Скоро щеше да го предупреди за намеренията на Дъки, щеше да му разкаже цялата история. Но когато той разбереше всичко, какво щеше да последва? Дали пак щеше да я желае? И въобще какво щеше да стане?

Пое дълбоко дъх и въздъхна. Щом щяха да имах връзка, истината трябваше да бъде казана.

— Ето го куфара ми — посочи тя своя куфар на фирмата „Вютон“.

Ник направи знак на един носач и тримата се насочиха към неговата кола с шофьор.

Мери Ан Огъст излезе тихо от стаята на Енцо. Отвън до вратата беше куфарът с нейните вещи. Не беше срещнала никаква трудност да премине охраната на портала и след това да намери нещата си — те бяха там, където ги беше оставила. Всичко което трябваше да прави в къщата, беше да се разхожда по червения си бански, като че ли продължава да живее тук.

Не беше сигурна защо беше решила да убие Енцо. Но Енцо си го заслужаваше — беше едно гадно копеле. Да я зареже в Ню Йорк. И да изпрати Алио да си вземе своето. И да я запрати в Лос Анджелис в публичен дом, като че ли беше по-малко от нищо. Не беше дори помислил за нещата й, все едно че не съществуват.

И всичко бе станало толкова лесно: малкият пистолет, който той й беше подарил да се защитава, беше все още в малката декоративна ракла за бижута.

Но сега, когато всичко бе свършило, тя започна да трепери.

Ами ако не можеше да се измъкне незабелязано?

Ако някой го намереше преди тя да избяга?

Тръгна бързо по коридора и, о, ужас, тъкмо когато преминаваше покрай стаята на неговата съпруга, вратата й се отвори и се появи лудата жена, наречена Роуз.

Роуз Басалино никога не беше излизала от стаята си. Мери Ан беше живяла в къщата с месеци и знаеше, че вратата никога не се отваряше.

Роуз излезе в коридора и двете застанаха очи в очи. Имаше буйна, безредно сплъстена черна коса и пронизващи, ненормални очи.

Мери Ан потръпна, когато жената й се усмихна. Странна, далечна, замечтана усмивка. Почти неусетно Роуз Басалино вдигна леко ножа, който държеше в ръка, което съвсем вцепени Мери Ан, и го мушна в корема й.

Мери Ан се свлече тихо на пода. Роуз се наведе, изтегли ножа от тялото на момичето и продължи по коридора докато стигна стаята на Енцо.

Той спеше в леглото. Завивките бяха вдигнати до брадичката му.

Със смях Роуз замахна и заби ножа в него.

Пак заби, засмя се, заби, засмя се.

Беше същият нож, който той беше използвал преди толкова много години да убие Чарлз Кардуел.

Странна и чудесна справедливост.

Беше почти пет следобед, когато Лерой спря мерцедеса си на известно разстояние от резиденцията на Басалино. Започваше да се чувства уморен — беше дълъг ден, преминал в пътуване.