Нора Робертс - Магията на сенките

– Казала ти е?

– Тази сутрин. Дойде при мен на реката, сред мъглата и тишината. Намирам я там, когато имам нужда от нея.

– При мен идва само в сънищата ми. – Сълзите, които Брана не искаше да пролее, стегнаха гърлото ѝ.

– Ти се затваряш в себе си. – За да я утеши, Тийгън погали косата на сестра си. – За не разстроиш Ейлиш, да ни защитиш. Може би просто ѝ позволяваш да се появи само в сънищата ти.

– И при теб ли идва? – прошепна Брана. – И не само насън?

– Понякога, докато яздя Аластар, когато стигнем много навътре в гората и аз съм много, много тихичка, тогава идва. Пее ми, както правеше някога, когато бях малка. Именно майка ни ми каза, че ще намерим любовта, че ще имаме деца. И ще успеем – ние или нашите потомци – да победим Кеван.

– Не трябва ли тогава да се омъжа за Фиал, да му родя дете, потомък, който ще го унищожи?

– Не! – Малки пламъчета изскочиха от пръстите на Тийгън, преди да се овладее. – Между вас няма любов. Първо идва любовта, после децата. Така е редно.

– Не е единственият начин.

– За нас е. – Иймън отново улови ръката на Брана. – Ще бъде. Ще бъдем такива, каквито сме орисани, ще направим каквото трябва. Ако не опитаме, тогава онова, което пожертваха за нас, ще е било напразно. Те ще са загинали напразно. Така ли искаш да бъде?

– Не. Не. Искам да го убия. Искам кръвта му, гибелта му. – Мъчейки се да се овладее, Брана притисна лице в шията на Кател, потърси утеха в топлината ѝ. – Мисля, че една част от мен ще умре, ако изневеря на това, което съм. Но съм убедена, че няма да оцелея, ако изборът ми донесе беда на някого от двама ви.

– Изборът е за всички ни – каза Иймън. – Ние сме едно. Имахме нужда от това време. Майка ни ни изпрати тук, за ла бъдем на сигурно място. Вече не сме деца. Мисля, че престанахме да сме такива в онова утро, когато напуснахме дома си, знаейки, че повече няма да я видим.

Имахме силата. – Брана си пое дълбоко въздух, изпъна рамене. Макар да беше по-малък от нея и при това момче, брат ѝ говореше истината. – Тя ни даде много повече. Аз помолих и двама ви да се сдържате.

– Беше права да ни помолиш за това – макар ние понякога да я пробуждахме за малко – добави Иймън с усмивка. – Имахме нужда от времето, прекарано тук, но сега краят му наближава. Усещам го.

– Както и аз – пророни Брана. – И се питах дали не е свързано с Фиал. Но не, прави сте и двамата. Аз не съм родена за ферма. Нито за фокуси в кухнята и забавления. Ще погледнем тук, в кръга. Ще погледнем и ще видим. И ще разберем.

– Заедно? – Личицето на Тийгън грейна от радост и брана разбра, че и тримата са сдържали силата си прекалено дълго.

– Заедно. – Брана събра длани в шепа, вдигна ги нагоре, протегна се. А когато отпусна ръце надолу, сякаш да излее водата, сътвори огън.

И в създаването му, в това първо умение, което придобиваше, в чистотата на магията усети силата да я изпълва. И маше чувството, че за първи път през изминалите пет години си поема дълбоко въздух.

– Сега имаш повече сила – отбеляза Тийгън.

– Да. Чакала е. И аз чаках. Всички ние. Повече няма да чакаме. В пламъка и дима ще го потърсим, ще видим къде се крие. Ти виждаш най-далеч – обърна се тя към Иймън, но внимавай. Ако разбере, че го търсим, ще ни потърси па свой ред.

– Знам какво да правя. Можем да минем през огъня, да полетим във въздуха, над вода и суша, до мястото, където се намира. – Постави ръка върху малкия меч на колана си. – Можем да го убием.

– Ще е нужно нещо повече от меча ти. Колкото и голяма сила да имаше майка ни, тя не можа да го унищожи. Ще е нужно много повече и ние ще го намерим. След време. Засега само ще погледнем.

– Ние можем да летим. Двамата с Аластар. Ние… – Тийгън замлъкна под строгия поглед на Брана. – Просто… се получи един ден.

– Ние сме такива, каквито сме. – Брана поклати глава. – Не биваше да го забравям. Сега ще погледнем. През огъня, през дима, ще затулим взор, докато го призовем. За да го потърсим и намерим, ще заслепим очите му, на онзи, който проля нашата кръв. Сега силата ни се надига като прилив. Ние сме тримата. Както кажем, тъй да бъде.

Стиснаха здраво ръце, сляха светлината си.

Пламъците се разгърнаха и димът се вдигна.

И там се появи Кеван, отпиващ вино от сребърен бокал. Тъмната му коса падаше по раменете му и блестеше на светлината на лоените свещи.

Брана видя каменни стени, покрити с пищни гоблени, легло с балдахин от тъмносиньо кадифе.

Беше напълно спокоен, помисли си тя. Бе намерил удобства и богатство, което никак не я изненада. Той използваше силата си за своя изгода, за удоволствие, за да убива. За каквото му беше угодно.