Нора Робертс: Магията на сенките

В стаята се появи жена. Беше с хубави дрехи и тъмна като полунощ коса. Под властта на заклинание, помисли си Брана, ако се съди по невиждащия ѝ поглед.

И все пак… имаше някаква сила в нея, известна доза сила, осъзна Брана. Която се мъчеше да разкъса оковите, които я държаха здраво.

Кеван не проговори, само махна с ръка към леглото. Жената отиде към него, съблече се и остана за миг така, а бялата ѝ кожа блестеше като лунно сияние.

В празния ѝ поглед Брана съзря битката, която водеше, горчивата и тежка битка да се освободи. Да отвърне на удара.

За миг Иймън изгуби концентрация. Никога не бе виждал зряла жена напълно гола, още повече с такива големи гърди. Също като сестрите си и той усети окованата сила като бяла птица в черна клетка. Но имаше и толкова много голота, тези меки и пълни гърди, пленителният триъгълник с косъмчета между краката ѝ.

Дали щяха да са същите на допир като косата на главата ѝ? Отчаяно му се прииска да я докосне, само там, за да узнае.

Кеван вдигна рязко глава – като вълк, който души въздуха. Изправи се толкова бързо, че сребърният бокал се преобърна и разля червено като кръв вино.

Брана болезнено изви пръстите на Иймън. Той изохка и почервеня като пламък, но си върна концентрацията.

И все пак за един миг, един ужасен миг, очите на Кеван сякаш гледаха право в неговите.

После той отиде до жената. Сграбчи гърдите ѝ, стисна ги и завъртя ръце. Болката се изписа по лицето ѝ, но тя не извика.

Не можеше да извика.

Стисна силно зърната ѝ и ги усука, докато по бузите ѝ потекоха сълзи, а бялата ѝ кожа почервеня. Удари я и я събори на леглото. От ъгълчето на устните ѝ потече кръв, но жената само гледаше безмълвно.

С едно махване на китката Кеван се озова гол, с напълно еректирал член. Той сякаш пламтеше, но нямаше никаква светлина. Само мрак. Иймън го усети като лед – студен и остър, и ужасяващ. С него той прониза жената като с копие, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ, а от устните ѝ течеше кръв.

Дълбоко в себе си Иймън бе обзет от ярост – в него се надигна онзи вроден силен гняв, породен от подобно отношение към жена. За малко да премине през огъня, през дима, но Брана сграбчи ръката му толкова силно, че за малко да му счупи костите.

Докато Кеван я изнасилваше, защото именно това се случваше, Иймън чуваше мислите му. За Сърха и изгарящата похот към нея, която никога не бе задоволил. За Брана… Мислеше за Брана и как щеше да направи същото и с нея, и много повече. И по-ужасно. Как ще ѝ причини болка, преди да вземе силата ѝ. И как ще открадне силата ѝ, преди да я убие.

Брана бързо угаси огъня и прекрати видението в миг. И също толкова внезапно сграбчи Иймън за раменете.

– Казах, че не сме готови. Да не мислиш, че не усетих как се каниш да му се нахвърлиш?

– Той ѝ причини болка. Взе силата ѝ, тялото ѝ въпреки волята ѝ.

– За малко да те намери – усети как нещо напира да проникне.

– Бих го убил и само заради помислите. Никога няма да докосне теб по този начин.

– Искаше да ѝ причини болка. – Сега гласчето на Тийгън бе съвсем детско. – Но мислеше за майка ни, а не за нея. После си мислеше за теб.

– Мислите му не могат да ме наранят. – Но я бяха разтърсили дълбоко вътрешно. – Никога няма да направи с мен или с теб онова, което причини на горката жена.

– Можехме ли да ѝ помогнем?

– О, Тийгън, не знам.

– Не се опитахме. – Думите на Иймън режеха като камшик. – Ти ме задържа тук.

– За да спася живота ти и нашия, да спася мисията ни. Нима вярваш, че и аз не изпитвам същото като теб? – Дори и тайният ѝ страх бе заглушен от ледената ярост. – Че не се разкъсвам от безсилието? Той има сила. Не каквато е имал, но различна. Не е повече, а по-малко, но е различна. Не знам как да се боря с него. Засега. Не знаем, Иймън, а трябва да разберем.

– Той ще дойде. Не тази нощ, не и утре, но ще дойде. Знае, че ти… – Иймън отново се изчерви, после извърна очи.

– Знае, че мога да родя деца – довърши Брана. – Иска ди се сдобие със син от мен. Никога няма да се случи. Но ще дойде, аз също го усетих.

– Тогава трябва да тръгваме. – Тийгън сведе глава към гърба на Кател. – За нищо на света не бива да го водим тук.

– Трябва да вървим – съгласи се Брана. – Трябва да бъдем такива, каквито сме.

– Къде ще идем?

– На юг. – Брана погледна към Иймън за потвърждение.

– Да, потегляме на юг, тъй като той е на север. Останал е и Мейо. Ще си намерим място и там ще научим повече, ще открием повече неща. И един ден ще се върнем у дома.