Сюзън Филипс: Чаровник по рождение

Благодарение на нея той започна да се чувства лично отговорен за зловредното увеличаване на женската гръд, но такава си беше Анабел. За всичко имаше твърдо мнение, което не криеше и не се свенеше да го заяви открито. Анабел беше единственият му искрен приятел от женски пол, но след като се омъжи за Хийт Чампиън, неговият агент кръвопиец, на когото роди две деца, не й оставаше много време за дружески срещи и разговори.

Днес много мисли за Анабел. Навярно защото Бобри също имаше твърдо мнение по всички въпроси и също като Анабел ме се стремеше да го впечатли. За него беше чудо нечувано да е с жена, която не го сваля. Разбира се, Дийн излъга, че е от „меките китки", но навярно още преди стотина километра тя се е досетила, че това са пълни дивотии. При все това продължаваше играта. Но малката Бо Пийп далеч не беше от неговия калибър.

Устата й се скова насред поредната прозявка, като видя добре осветения триетажен мотел. И макар тя днес неведнъж да бе успяла да му вдигне кръвното, Дийн все още не беше готов да й връчи стотина долара и да я изхвърли от колата. Първо, искаше тя сама да го помоли за пари. И второ, тя наистина се оказа отлична компаньонка. Но най-главната причина беше ерекцията, която го тормозеше през последните триста километра.

– Обикновено в подобни места приемат всякакви кредитни карти – обяви той, когато влезе в паркинга. Би трябвало да се почувства като отвратителен грубиян, но тя беше толкова нафукана и самоуверена, че му доставяше удоволствие да я дразни.

Бобри стисна устни.

– За съжаление, нямам кредитни карти.

– Не беше велика изненада.

– Преди няколко години най-безотговорно надвиших кредитния си лимит и оттогава нямам доверие на себе си – продължи тя, докато оглеждаше табелата на мотела. – Какво ще правиш с колата?

– Ще дам пари на момчето от охраната да я наглежда.

– Колко?

– Защо те интересува?

– Аз съм художник. Интересувам се от поведението на околните. Той спря колата.

– Предполагам, че засега петдесет долара ще са достатъчни. И още петдесет на сутринта.

– Супер – кимна тя и протегна ръка. – Договорихме се.

– Няма да пазиш колата.

Младата жена преглътна с усилие, толкова силно се бе сковало гърлото й.

– А защо не? Не се тревожи, аз спя много леко. Ще се събудя веднага, ако някой приближи твърде много.

– Нито ще спиш в нея.

– Само не ми казвай, че си един от онези гадни шовинисти, които си мислят, че една жена не може да свърши някоя работа толкова добре, колкото един мъж.

– По-скоро си мисля, че нямаш пари, за да си наемеш стая. – Той излезе от колата. – Ще те спонсорирам.

Тя навири малкия си остър нос и го последва.

– Не се нуждая от никакви спонсори.

– Нима?

– Имам нужда да ми позволиш да ти пазя колата.

– Няма да стане.

Явно се опитваше да го надхитри и Дийн не се изненада, когато тя започна да изрежда ценоразписа на портретите си.

– Дори като се включи цената за стаята и няколко хранения – заяви накрая, – си длъжен да признаеш, че си сключил изгодна сделка. Ще започна да те скицирам още утре сутринта на закуска.

Последното, от което се нуждаеше, беше още един негов портрет. Това, от което наистина имаше нужда, беше…

– Можеш да започнеш още от тази вечер – обяви младият мъж, докато отваряше багажника.

– Тази вечер? Сега… е ужасно късно.

– Едва минава девет.

В този отбор имаше място само за един куотърбек и това беше той.

Тя промърмори нещо под нос и зарови в багажника. Дийн извади куфара си и платнения тъмносин сак. Блу се пресегна през него, грабна едно от куфарчетата за инструменти, където бяха принадлежностите й за рисуване, и се затътри след него към входа на мотела, без да спре да мърмори.Дийн се договори с единствения портиер да надзирава колата му и се отправи към рецепцията. Бобри ситнеше чинно след него. Ако можеше да се съди по шумната музика, лееща се от бара, и по местните жители, които се изсипаха във фоайето, в съботните вечери „Мери Тайм Ин" се превръщаше в най-оживеното място в градчето. Дийн забеляза глави да се извръщат към него. Понякога му се удаваше за цели два поредни дни да остане незабелязан, но днес късметът не беше на негова страна. Неколцина от тълпата се блещеха открито насреща му. Всичко беше заради проклетата реклама „Енд Зоун". Дийн остави багажа до рецепцията.

Служителят, сериозен млад мъж, типичен представител на Близкия изток, го приветства любезно, но не го позна. Бобри го ръгна с лакът в ребрата и кимна към бара.