Джина Шоуолтър - Прокълната нощ

Тя разтри краката си още по-енергично, изправи гърба си и изопна рамене.

Ök itt. Tudom ök – чу тя, докато минаваше покрай едно превито чворесто дърво. Те са тук – преведе умът ù мигновено, – знам, че са.

После някой друг каза:

Не си ли хубавица?

– Да, хубавица съм, благодаря – каза тя, надявайки се звукът от собствения ù глас да засенчи другите. Не го направи. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване.

Докато продължаваше да се бъхти напред, различни разговори от различни времеви периоди се носеха през съзнанието ù, наслагвайки се един върху друг в ума ù. Повечето бяха на унгарски, но някои бяха и на английски и това ги правеше още по-объркани.

Да. Да! Докосни ме! Там, да, там.

Още веднъж да вкуся устните му и ще го забравя. Имам нужда само още веднъж да ги вкуся.

Ашлин се препъваше във вейки и камъни, а думите се сливаха заедно и зазвучаваха по-силно. Още по-силно. Сърцето ù барабанеше в гърдите и тя едва се удържаше да не закрещи от безсилие. Дълбоко вдишване, дълбоко из-…

Ако почукаш на вратата, ще бъдеш чукана като животно и ти гарантирам, че ще се наслаждаваш на всяка минута.

Тя покри уши, въпреки че знаеше, че това също няма да подейства.

– Продължавай! Намери ги! – Още вятър. Още гласове. – Продължавай! – повтаряше тя и думите звъняха в хармония със стъпките ù. Беше дошла чак дотук, можеше да отиде още малко по-нататък. – Намери ги!

Когато беше казала на доктор Макинтош – вицепрезидент на Института, а също неин началник и ментор, какво беше научила за мъжете, той ù беше кимнал кратко и отсечено.

– Добра работа – неговата най-висша форма на похвала.

После беше поискала да бъде отведена до замъка на върха на този внушителен хълм.

– Никакъв шанс – беше казал, обръщайки ù гръб. – Те може да са демоните, които някои от местните описват.

– Или може да са ангелите, за каквито повечето от местните ги смятат.

– Няма да рискуваш, Дароу. – Тогава ù беше наредил да си събере багажа и беше подготвил кола за нейното заминаване за летището, точно както винаги беше правил, когато нейната част от работата (да осигури уши) беше свършена.

Той винаги беше твърдял, че е „стандартна процедура на агенцията“, но никога не изпращаше останалите работници у дома. Само нея. Макинтош беше загрижен за нея и искаше тя да е в безопасност, Ашлин го знаеше. Все пак се беше грижил за нея повече от петнайсет години, беше я взел под крилото си, когато беше уплашено дете, чиито родители не знаеха как да облекчат мъченията на „надарената“ си дъщеря. Дори ù беше чел приказки, за да я научи, че светът е място на магия и безкрайни възможности, място, на което никой, дори такъв като нея, не трябваше да се чувства странен.

Той наистина беше загрижен, но тя също така знаеше, че нейната способност беше важна за неговата кариера и че Институтът нямаше да бъде и наполовина толкова ефективен без нея. В резултат тя беше нещо като пионка в очите му. Затова не се чувстваше (твърде) виновна, задето се промъкна тук, още щом той обърна гръб.

С вкочанени пръсти Ашлин отново придърпа косата над лицето си. Може би трябваше да отдели време да пита местните за най-добрия маршрут, но гласовете в центъра на града бяха твърде шумни, правеха я твърде неспособна да се концентрира. Още повече, че тя се боеше да не бъде забелязана от служител на Института, който да я прибере.

Може би обаче си бе струвало да рискува. Можеше да избегне този студ.

Има само един начин да научиш истината. Намушкай някого в сърцето и виж дали ще умре! – каза глас, привличайки вниманието ù.

О, това е хубаво! Моля те, още!

Разсеяна, Ашлин се спъна в паднал клон и се строполи с болезнено пъшкане. Остри камъни ожулиха дланите ù и задраха в дънките ù. Тя не помръдна дълго време. Не можеше. „Твърде студено е – мислеше тя. – И твърде шумно.“

Докато лежеше там, силата ù сякаш се изцеди напълно. Слепоочията ù пулсираха, а гласовете все още я обстрелваха. Ашлин затвори очи, придърпа реверите на якето си по-плътно и успя да пропълзи и да се сгуши в основата на едно дърво.

Не трябва да сме тук. Те виждат всичко.

Ранен ли си?

Виж какво намерих! Не е ли красиво?

– Млъкнете, млъкнете, млъкнете! – извика тя. Разбира се, гласовете не я чуваха. Никога не го правеха.

Предизвиквам те да тичаш между дърветата гол.

Гладен съм! Мога ли да я взема?

Внезапно прозвучаха пукване и свистене и клепачите ù се отвориха рязко. Последва измъчен писък. Мъжки вик, бързо последван от три други.