Джина Шоуолтър - Прокълната нощ

– Ако е с празни ръце…

– Динамитът и камерите са достатъчно малки, за да бъдат скрити.

Мадокс разтри врата си.

– След като напуснахме Гърция, Ловците не са ни дебнали нито измъчвали.

– Може би децата им и после децата на децата им са ни търсили през цялото това време. Може би най-после са ни открили.

Внезапно стомахът на Мадокс се сви от страх. Първо, шокиращото призоваване на Аерон, а сега неканена посетителка. Просто съвпадение? Спомни си онези мрачни дни в Гърция. Дни на война и варварство, на писъци и смърт. Дни, в които воините бяха повече демони, отколкото мъже. Дни, в които гладът за разрушение беше диктувал всяко тяхно действие и човешки тела бяха заливали улиците.

Ловците скоро се бяха издигнали от измъчените маси. Лига от смъртни мъже, решени да унищожат тези, които бяха освободили злото. И така беше избухнала кръвна вражда. Тогава се беше озовал в битки с дрънчащи мечове и бушуващи огньове, с горяща плът, а мирът се беше оказал нещо от спомените и легендите.

Но лукавството беше най-великото оръжие на Ловците. Бяха се научили да обучават жените да бъдат като стръв – да прелъстяват и отвличат вниманието, докато те връхлитат и убиват. Така бяха успели да убият Баден, пазител на Подозрение. Не бяха успели да убият самия демон, обаче и той беше изскочил от осакатеното тяло обезумял, побъркан и изкривен от загубата на приемника си.

Къде живееше демонът сега, Мадокс не знаеше.

– Боговете със сигурност ни мразят – каза Торин. – Какъв по-добър начин да ни наранят, от това да пратят Ловци точно когато най-после сме си създали донякъде мирен живот?

Страхът на Мадокс се усили.

– Не биха искали побъркани демони (каквито сигурно биха били без нас) да се скитат свободно по света. Нали?

– Кой знае защо правят каквото и да е от нещата, които правят. – Изявление без намек за въпрос. Никой от тях не разбираше истински боговете, дори след всички тези векове. – Трябва да направим нещо, Мадокс.

Погледът на Мадокс се стрелна към стенния часовник и той се напрегна.

– Обади се на Парис!

– Обадих се. Не отговаря на мобилния телефон.

– Обади се…

– Наистина ли мислиш, че бих те обезпокоил, след като наближава полунощ, ако имаше някой друг? – Торин се извъртя в стола и се взря в Мадокс с мрачна решителност. – Ти си.

Мадокс поклати глава.

– Много скоро ще умра. Не мога да бъда извън тези стени.

– Нито пък аз – отсече Торин и нещо мрачно и опасно проблесна в очите му, превръщащо зеленото в отровен изумруд. – Ти поне няма да заличиш цялата човешка раса, като излезеш.

– Торин…

– Няма да спечелиш този спор, Мадокс, така че спри да губиш време!

Мадокс зарови ръка в дългата си до брадичката коса, а безсилието му растеше. „Трябва да оставим това нещо навън да умре“ – обяви Насилие. Това нещо – човекът.

– Ако е Ловец – каза Торин, сякаш прочел мислите му, – ако е Стръв? Не можем да позволим да живее. Трябва да бъде унищожена.

– А ако е невинна и моето смъртно проклятие я удари? – отвърна Мадокс, изтиквайки демона дълбоко в съзнанието си.

Вина проблесна в изражението на Торин. Сякаш всеки живот, за чието отнемане беше отговорен той, виеше в съвестта му, умолявайки го да спаси тези, които може.

– Това е риск, който трябва да поемем. Ние не сме чудовищата, които демоните искат да бъдем.

Мадокс изскърца със зъби. Той не беше жесток. Не беше звяр. Не беше безсърдечен. Мразеше вълните безчовечност, които заплашваха да го потопят. Не можеше да се примири с това, което беше направил, с това, което беше станал, и с мисълта в какво би се превърнал, ако някога спре да се бори с тези мрачни желания и зли размишления.

– Къде е жената сега? – попита той. Щеше да излезе навън в нощта, дори да му струваше много.

– На границата на Дунав.

Петнайсет минути тичане. Времето, за да се въоръжи, да намери човека, да го отпрати към заслон, ако беше невинен, или да го убие, ако обстоятелствата го изискваха, и да се върне в крепостта, беше съвсем малко. Ако нещо го забавеше, той можеше да умре навън на открито. Всеки друг, достатъчно глупав да посмее да се качи на хълма, щеше да бъде в опасност. Защото когато удареше първата болка, той щеше да деградира до Насилие и онези мрачни желания щяха да го погълнат.

Нямаше да има друга цел, освен да унищожава.

– Ако не се върна до полунощ, прати някой от другите да търси тялото ми, както и тези на Лушън и Рейес! – Смърт и Болка идваха при него всеки път в полунощ, независимо къде беше. Болката доставяше ударите, а Смърт придружаваше душата му до ада, където тя оставаше до сутринта, измъчвана от огън и демони, почти толкова гнусни, колкото Насилие.