Айзък Азимов - Дългата нощ

Атън 77, директор на университета Capo, войнствено издаде напред долната си устна и напълно вбесен, изгледа свирепо младия журналист.

Теръмън 762 прие тази ярост с пълна готовност. В началото на кариерата му, когато рубриката, сега поддържана с материали, препечатвани впоследствие от множество вестници, беше само налудничаво хрумване, оформило се в съзнанието на неопитния репортер, той се беше специализирал да взема „трудни интервюта“. Те му струваха наранявания, синини и счупени кости, но за сметка на това го направиха твърде разсъдлив и уверен в силите си.

Атън 77 си възвърна способността да говори и макар че гласът му трепереше от сдържаните чувства, внимателно и донякъде педантично подбраните изрази, с които известният астроном се славеше, че си служи, и сега бяха налице.

— Господине — каза той, — вие проявявате дяволска наглост, като се явявате пред мен с нахалното си предложение.

Бийней 25, набитият телефотограф от Обсерваторията, облиза пресъхналите си устни и каза:

— Но, господине, нали всъщност… — Директорът се обърна към него и въпросително повдигна белите си вежди.

— Не ми пречете, Бийней. Вярвах в добрите ви намерения, когато поискахте да доведете този човек тук. Сега обаче няма да търпя неподчинението ви.

Теръмън реши, че е време да се намеси.

— Директор Атън. ако ми позволите да завърша мисълта си, то…

— Не вярвам, млади човече — прекъсна го Атън, — че сте в състояние да кажете каквото и да е, което да има някаква стойност в сравнение с всекидневните ви материали от последните два месеца. Проведохте широка кампания, насочена против моите усилия и усилията на колегите ми да подготвим света за опасността, която е вече твърде късно да бъде избегната. Можете да си вървите — подхвърли Атън вече през рамо.

Загледа се умислено към небето, където Гама, най-яркото от шестте слънца на планета та, вече се готвеше да залезе. Беше помръкнала и избледняла до жълто в мъглявината на хоризонта и Атън знаеше, че когато я видеше следващия път, щеше да бъде един луд човек. Изведнъж директорът бързо се обърна.

— Не, почакайте, елате тук! — каза той, като махна властно с ръка. — Съгласен съм да напишете материала си.

Журналистът не беше понечил да си тръгне и сега бавно се приближи до стария човек. Атън посочи небето:

— От шестте слънца е останала само Бета. Виждате ли я?

Въпросът му беше направо излишен. Бета се намираше почти в зенита си. Ръждивочервената й светлина заливаше пейзажа с необичаен оранжев цвят, докато ярките лъчи на залязващата Гама угасваха. Бета се намираше в своя афелий 2 2 Най-отдалечената от слънцето точка от орбитата на небесното тяло. — Б. пр. . Изглеждаше малка, по-малка, отколкото Теръмън я беше виждал досега, но в момента властваше неоспоримо в небето на Лагаш.

Собственото слънце на Лагаш — Алфа, около което се въртеше планетата, — се намираше точно противоположно на Бета, заедно с по-далечните двойни слънца, които бяха край него. Червеното джудже Бета — непосредственият другар на Алфа — беше само, неприятно само.

Върху вдигнатото нагоре лице на Атън падаше червеникавата слънчева светлина.

— След по-малко от четири часа, както ни е известно — каза той, — цивилизацията ще стигне до своя край. Това ще стане, защото Бета е единственото слънце в небесата. — И директорът мрачно се усмихна. — Можете да отпечатате думите ми. Няма да има кой да ги прочете!

— Но ако излезе, че тези четири часа минат, без да се случи нещо, а после минат още четири часа, и нищо не се промени? — кротко го попита Теръмън.

— Не се безпокойте за това. Достатъчно неща ще се случат.

— Имате право. И все пак, ако нищо не се случи?

Бийней 25 се намеси за втори път:

— Господине, струва ми се, че трябва да го изслушате.

Теръмън каза:

— Поставете въпроса за гласуване, директоре!

Сред останалите петима служители на Обсерваторията, които досега внимаваха да пазят неутралитет, настъпи раздвижване.

— Това не е необходимо — с равен глас отвърна директорът и извади джобния си часовник. — След като твоят добър приятел е толкова настойчив, ще му отделя пет минути, Бийней. Говорете!