Айзък Азимов - Дългата нощ

— Представете си всичко, потънало в Мрак. Докъдето достига погледът, никаква светлина. Къщите, дърветата, нивите, земята, небето — всичко е черно! И нахлулите Звезди, каквото и да представляват те. Възприема ли го съзнанието ви?

— Да — упорствуваше Теръмън.

Ширин удари с юмрук по масата в пристъп на внезапен гняв.

— Лъжете! Не е възможно да го възприемате. Съзнанието ви е устроено да осмисли това понятие толкова, колкото е устроено да осмисли безкрайността или вечността. Можете само да си приказвате. Достатъчно е една частичка от действителността, за да се разстроите, а когато явлението се развихри с пълна сила, съзнанието ви ще бъде изправено пред невъзможността да надхвърли границите на възприятието. Ще полудеете напълно и завинаги! Няма спор по въпроса!

И психологът тъжно добави:

— Така още няколко хилядолетия отиват по дяволите. Утре на Лагаш няма да е останал нито един здрав и читав град.

Теръмън си възвърна донякъде способността да разсъждава.

— Но това не е задължително. Продължавам да не разбирам как така ще се побъркам само защото на небето няма слънце. А дори и да се побъркам заедно с всички останали, как от това могат да пострадат градовете? Ще ги вдигнем във въздуха, така ли?

Ширин обаче също се ядоса.

— Ако сте в Мрака, какво ще ви се иска повече от всичко на света, какво ще търси всеки ваш инстинкт? Светлина, дявол да го вземе, светлина!

— Е, и?

— Тогава ще подпалите нещо, господине! Да сте виждали някога горски пожар? Да сте лагерували на открито, да сте варили ядене на огън? Както знаете, пламтящото дърво дава не само топлина. Дава и светлина, това е добре известно. Когато е тъмно, хората искат светлина и си я намират!

— Подпалват дървета?

— Подпалват всичко, което им се изпречи на пътя. Искат да бъде светло на всяка цена. Трябва да запалят нещо, а щом наблизо няма дървета, палят каквото им падне. Не могат без светлина, затова всяко населено място пламва като копа сено!

Теръмън се дръпна настрани, без да каже нито дума. Дишаше учестено, на пресекулки и едва ли бе забелязал врявата, която изведнъж се вдигна зад затворената врата на съседната стая.

Ширин се обади и си личеше, че се мъчи да говори, като прикрива вълнението си.

— Струва ми се, че чух гласа на Имът. Сигурно са дошли с Фаро. Елате да разберем защо се забавиха толкова дълго.

— Друго не ни остава — измърмори Теръмън. Пое дълбоко въздух и сякаш се отърси. Веригата на напрежението бе прекъсната.

В стаята цареше суматоха. Научните работници бяха наобиколили двамата млади мъже, които още докато си сваляха горните дрехи, парираха различни въпроси, с които гй засипваха.

Атън си проби път през хората и сърдито се изправи пред новодошлите.

— Давате ли си сметка, че остава по-малко от половин час до фаталния срок? — попита той. — Къде бяхте?

Фаро 24 седна и разтърка ръцете си. Страните му бяха почервенели от студа навън.

— Ние с Имът току-що приключихме с един малък налудничав експеримент. Опитахме се да проверим дали не е възможно да направим съоръжение, с което да се наподоби появата на Мрака и Звездите, така че предварително да се добие представа как ще изглежда.

Хората наоколо объркано зашепнаха, а в очите на Атън проблесна интерес.

— За пръв път споменавате такова нещо. Как го осъществихте?

— Идеята ни хрумна доста отдавна и се занимавахме с нея в извънработното си време. Имът беше забелязал някаква ниска едноетажна къща с куполообразен покрив в центъра на града; мисля, че някога са я използували за музей. Както и да е. Купихме я и я облицовахме отвътре с черно кадифе, от горе до долу, за да се получи колкото може по-пълен Мрак. След това пробихме малки дупки в тавана и ги покрихме с метални капачета, които се повдигат едновременно при натискането на копче. Тази работа вече не свършихме сами, повикахме електротехник, дърводелец и разни други майстори, парите бяха без значение. В резултат през дупчиците в покрива можеше да се пуска светлина, така че да се създаде впечатлението за звезди.

През паузата, която последва, никой не си пое дъх, Атън се начумери:

— Нямате право да извършвате частни…

Фаро изглеждаше засрамен и побърза да го прекъсне:

— Зная, господин директор, но да си призная, двамата с Имът смятахме, че експериментът донякъде е опасен. Ако се получеше определеният ефект, донякъде очаквахме, че ще полудеем. Според мнението на Ширин излизаше, че това е доста вероятно. Искахме сами да поемем риска.