Айзък Азимов - Дългата нощ

Той старателно извъртя стола си, погледна през рамо, като направи гримаса на неодобрение, и каза:

— Хрумна ми, че трябва да се е създал доста сериозен имунитет срещу звездната лудост.

Психологът не му отговори веднага. Бета вече излизаше от зенита си и квадратът кървавочервена светлина с очертанията на прозореца върху пода се бе преместил в скута му. Ширин замислено гледаше мътния цвят, след което се наведе и с присвити очи се взря в слънцето.

Назъбеното място се бе уголемило и чернотата вече заемаше една трета от Бета. Ширин потръпна и когато се изправи, по бузите му нямаше толкова руменина, колкото преди. С усмивка, която бе почти извинителна, той също извъртя стола си и каза:

— В град Capo сигурно има поне два милиона души, които сега се опитват да се присъединят към Култа. Това е страхотно възраждане. — И после добави иронично: — В течение на час Култа ще процъфти безпрецедентно. Вярвам, че ще го възхваляват до небесата. Не чух какво казахте?

— Нищо. Просто се питам как фанатиците са успели да предават „Книгата на откровенията“ от цикъл на цикъл и как поначало е била написана на Лагаш. Трябва да се е създал някакъв вид имунитет, защото, ако всички са се побърквали, кой е останал жив, за да напише тази книга?

— Естествено първоначално книгата се е основавала върху свидетелствата на хора, които най-малко са можели да служат за исторически сведения. Това са били деца и слабоумни. След това вероятно през всеки следващ цикъл са я издавали отново.

— Значи смятате — прекъсна го Теръмън, — че те са предавали книгата от цикъл на цикъл така, както ние възнамеряваме да предадем тайната на гравитацията?

— Възможно е, но няма значение точно какъв метод е бил използуван. Направили са го някак. Това, което исках да подчертая, е, че книгата няма как да не представлява пълна бърканица, макар че се основава на факти. Да вземам например експеримента с дупките в покрива, направен от Фаро и Имът. Нали разбрахте, че се е провалил?

— Да.

— А знаете ли защо се е прова…

Ширин спря и уплашено се надигна. Към него идеше Атън, а на лицето му бе изписан ужас:

— Какво е станало? — попита Ширин.

Атън го дръпна настрани и Ширин усети, че пръстите, които го стискаха за лакътя, трепереха.

— Говори по-тихо! — Гласът на Атън звучеше слабо и измъчено. — Току-що получих по специалната връзка сведения от Скривалището.

Ширин се разтревожи.

— Да не им се е случила беда?

— Не, те са добре. — Атън натърти многозначително на местоимението. — Изолирали са се отвсякъде преди известно време и ще останат затворени до вдругиден. Намират се в безопасност. Но градът, Ширин… В града цари разруха. Нямате представа… — Директорът се затрудняваше да говори.

— Какво? — избухна нетърпеливо Ширин. — Какво от това? И по-зле ще стане. Няма защо да треперите. — И добави, обзет от подозрителност: — Как се чувствувате всъщност?

Очите на Атън сърдито блеснаха при този намек, после отново угаснаха и той продължи да гледа уплашено.

— Не ме разбрахте. Фанатиците са се развихрили. Подстрекават хората да нападнат обсерваторията, като им обещават за награда веднага да им опростят греховете, да спасят душите им и какво ли не още. Как ще се справим, Ширин?

— Остава ни само да рискуваме. Ще им бъде необходимо време, докато съберат застрашително голяма тълпа, а още повече време ще им трябва, за да я доведат до тук. Намираме се поне на десет километра от града.

И Ширин с омраза погледна през прозореца — към хълмовете, където обработваните парчета земя отстъпваха на скупчените бели къщи от предградията; към столицата, превърната в смътен силует на хоризонта в сумрака на отслабващата слънчева светлина. Без да се обръща, психологът повтори:

— Ще им бъде необходимо време. Продължавайте да работите и се молете пълното затъмнение да настъпи преди да са дошли.

Бета беше преполовена. Разделителната линия леко се бе изкорубила към все още светлата страна. Приличаше на гигантски клепач, който се спуска полегато над светлината на света.

Приглушеният шум от суетенето в стаята, където бе Ширин, съвсем заглъхна, защото той престана да му обръща внимание: усещаше тишината, която тегнеше върху полето навън. Сякаш дори насекомите бяха онемели от страх. И всичко тънеше в дрезгавина.

Изведнъж психологът подскочи — някой говореше право в ухото му.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Теръмън.

— Какво? А, не. Върнете се на мястото си. Тук пречите.