Айзък Азимов - Дългата нощ

— Ето ме. Чувствувам се… добре.

— И ви харесва, така ли?

— Н-не. Доста е неприятно. Стените сякаш… — И Теръмън поспря. — Сякаш ме захлупват. Непрекъснато ми се иска да ги блъсна назад. Но съвсем не полудявам! Всъщност преди малко се чувствувах по-зле.

— Добре. Дръпнете отново завесата.

В тъмното прозвучаха странни стъпки, чу се как тялото на Теръмън се отърка в завесата, докато той търсеше пискюла, а после с победоносно издрънчаване завесата се плъзна. Стаята се обля в червена светлина. Теръмън нададе радостен вик и погледна слънцето.

Ширин избърса влажното си чело с опакото на ръката си и каза с треперещ глас:

— А това бе само една неосветена стая.

— Може да се издържи — безгрижно подхвърли Теръмън.

— Да, ако е само неосветена стая. Бяхте ли преди две лета на изложбата в Джонглър, която се прави веднъж на сто години?

— Не, така се получи, че не успях да стигна дотам. Десет хиляди километра са голямо разстояние, дори когато става дума за такава изложба.

— Аз я посетих. Нали сте чували за „Тайнствения тунел“, който поне през първия месец счупи всички рекорди в мястото за развлечения?

— Да. Нямаше ли някакви разправии около това?

— Дребна работа. Потулиха ги. „Тайнствения тунел“ представлява следното: тунел, дълъг километър и половина, в който няма осветление. Влизаш в малка открита вагонетка и се друсаш през Мрака в продължение на четвърт час. Много беше популярен, докато го имаше.

— Популярен ли беше?

— А как иначе? Много е привлекателно да се уплашиш, когато това е част от игра. Новородените инстинктивно се боят от три неща: от високи шумове, от падане и от липсата на светлина. Това е причината да се смята, че е много смешно, ако скочиш върху някого и извикаш: „Бау!“ Затова е толкова забавно да се пускаш с дъска по висока вълна. И по същата причина „Тайнствения тунел“ изгуби посетителите си. Хората излизаха от Мрака разтреперани, останали без дъх, полумъртви от страх, макар че продължаваха да плащат, за да влязат вътре.

— Чакайте, спомних си. Имаше умрели по време на пътуването, затова го затвориха.

Психологът изсумтя подигравателно.

— Голяма работа! Двама-трима умрели! Та това не е нищо! Платиха обезщетение на семействата им и уговориха управата на град Джонглър да забрави за станалото. В крайна сметка, казаха те, ако през тунела искат да минат хора със слаби сърца, рискът си е техен, пък и повече случаи няма да има. Направиха лекарски кабинет в канцеларията и задължиха всеки посетител да се прегледа, преди да влезе в тунела. И билетите започнаха да се разпродават като топъл хляб.

— Е, и?

— Да, обаче имаше и нещо друго. Понякога хората, които излизаха, изглеждаха съвсем наред, само дето отказваха да влизат в сгради, в каквито и да е сгради, включително в дворци, замъци, апартаменти, къщи, вили, колиби, бунгала, палатки и заслони.

Теръмън изглеждаше потресен.

— Искате да кажете, че не са се съгласявали да напуснат откритото пространство. А къде са спели?

— На открито.

— Трябвало е насила да ги вкарват вътре?

— О, правеха го, правеха го. При което тези хора изпадаха в тежка истерия и използуваха всяка възможност, за да си разбият главите в най-близката стена. Приберяха ли ги вътре, можеха да ги задържат там само с усмирителни ризи и морфинови инжекции.

— Сигурно са били побъркани.

— Определението ви е съвсем точно. Всеки десети човек, който е влизал в тунела, излизаше в този вид. Повикаха на помощ психолозите и ние направихме единственото, което можеше да се направи: закрихме изложбата. — И Ширин безпомощно разпери ръце.

— Но какво им е било на тези хора? — попита накрая Теръмън.

— Тези хора имаха нещастието да притежават душевно състояние, което не може напълно да издържи на клаустрофобията, завладяла ги в мрака. Петнайсет минути без светлина е дълго време, вие стояхте на тъмно само две-три минути, а доста се разстроихте. Хората, минали през тунела, получаваха така наречената клаустрофобна фиксация. Латентният им срах от Мрака и от затворено пространство изкристализираше и ставаше не само действен, а доколкото успяхме да разберем, и постоянен. Петнайсет минути на тъмно и резултатът е налице.

Настъпи дълго мълчание и челото на Теръмън бавно се сбърчи, докато се смръщи.

— Не вярвам да е чак толкова опасно.

— Искате да кажете, че не ви се вярва — сопна му се Ширин. — Страх ви е да повярвате. Я погледнете през прозореца!

Теръмън го послуша, а психологът продължи без всякаква пауза: