Джина Шоуолтър - Прокълната нощ

За съжаление Мадокс не можеше да гарантира бе­зопасността на приятелите си на открито. Можеше да ги рани, преди да довършат задачата си. И ако ги наранеше, страданието, което щеше да изпитва, щеше да се равнява единствено на агонията от смъртното проклятие, което го застигаше всяка нощ.

– Обещай ми! – каза той.

Торин кимна. Очите му бяха сурови.

– Бъди внимателен, приятелю!

Той напусна стаята с бързи движения. Но преди да стигне до средата на коридора, Торин го повика:

– Мадокс! Би искал да видиш това.

Връщайки се назад, той усети още едно бодване в стомаха от страх. Какво сега? Можеше ли нещо да бъде по-лошо? Когато отново застана пред мониторите, той вдигна вежда към Торин в тиха заповед да побърза.

Торин посочи към екрана с килване на брадичката.

– Изглежда има още четирима. Всичките мъже… или Амазонки. Не бяха там по-рано.

– Проклятие! – Мадокс огледа четирите нови резки в червено, всяка по-голяма от предишната. Те приближаваха малката. Да, нещата можеше да бъдат по-лоши. – Ще се погрижа за тях – каза той. – За всички тях. – И отново тръгна, но с по-бърза крачка.

Стигна до стаята си и се отправи към килера, подминавайки леглото – единствената мебел в стаята. Беше унищожил скрина, огледалото и столовете в един или друг пристъп на насилие.

По едно време беше достатъчно глупав да напълни мястото с тихи вътрешни водопади, растения и кръстове – всичко, което да допринася мир и да успокоява изопнатите му нерви. Нищо не беше свършило работа и всичко беше размазано непоправимо за минути, когато демонът го беше обзел. Оттогава беше избрал това, което Парис наричаше минималистичен дизайн.

Единствената причина все още да има легло беше, че е направено от метал, и Рейес се нуждаеше от нещо, за което да го окове с приближаването на полунощ. Поддържаха изобилие от матраци, чаршафи, вериги и метални табли в една от съседните спални. За всеки случай.

„Побързай!“ Той бързо надяна черна тениска през главата си, обу чифт ботуши и завърза остриета на китките, на кръста и на глезените си. Без огнестрелно оръжие. Двамата с Насилие се бяха разбрали за едно – враговете трябваше да умират бързо и по възможност в честна схватка.

Ако някой от хората в гората беше Ловец или Стръв, нищо вече не можеше да ги спаси.

Ашлин Дароу трепереше на ледения вятър. Кичури светлокестенява коса се вееха пред очите ù. Тя ги постави зад пламналите си уши с трепереща ръка. Не че можеше да види много. Нощта беше черна, изпълнена с мъгла и снежинки. Само няколко златни късчета лунна светлина бяха достатъчно силни, за да надзърнат през извисяващите се отрупани със сняг дървета.

Как можеше толкова красив пейзаж да бъде толкова вреден за човешкото тяло?

Когато въздъхна, пред лицето ù се оформи кълбо пара. В този момент тя трябваше да си почива по време на обрат­ния полет до Щатите, но вчера беше научила нещо твърде интересно, за да устои.

Беше я изпълнила надежда и по-рано тази вечер беше забързала насам, без да мисли, без да се колебае, сграбчвайки първата си възможност да разбере дали наученото е истина.

Някъде в тази огромна гора имаше мъже със странни способности, които никой не беше в състояние да обясни. Тя не знаеше какво точно могат да правят. Знаеше само, че се нуждае от помощ. Отчаяно. И би рискувала всичко, за да говори с тези могъщи мъже.

Не можеше повече да живее с гласовете.

Ашлин трябваше само да застане на едно място, за да чуе всеки разговор, който се е провел там, независимо колко време е изминало. Минало и настояще, всякакви езици – просто нямаше значение. Можеше да ги чуе в ума си и дори да ги преведе. Дар, допускаха някои. Кошмар, смяташе тя.

Още един леден повей я застигна и тя се облегна на едно дърво, използвайки го като щит. Вчера, когато беше пристигнала в Будапеща с няколко колеги от Световния институт по парапсихология, беше застанала в центъра на града и беше започнала да чува части от диалог. Нищо ново за нея… докато не разбра значението на думите.

Могат да те поробят с поглед.

Един от тях има крила и лети, когато луната е пълна.

Белязаният може да изчезне, когато пожелае.

Сякаш този шепот беше отворил някакъв портал в ума ù и глъч на стотици години се беше забил в нея – смесица от стари и нови разговори. Тя се беше превила на две от наситеността на изживяването, опитвайки се да отдели обикновеното от важното.

Те никога не стареят.