Джина Шоуолтър - Прокълната целувка

Той беше познат като Мрачния. Малах ал Маут. Яма. Азраил. Сенчестия. Мейрия. Краля на Смъртта. Той беше всички тези неща и още много, защото беше Повелител на нощта.

Преди цяла вечност той беше отворил димУниак – могъща кутия, направена от костите на богиня. По този начин беше освободил орда демони. За наказание той и воините, които му бяха помогнали, бяха принудени да подслонят тези демони в себе си, сливайки светлина и мрак, ред и хаос. Те едва бяха успели да запазят някаква следа от дисциплинираните воини, които бяха някога.

Той беше този, който отвори кутията, затова му беше даден демонът Смърт. Честна размяна, предполагаше той, защото действията му едва не причиниха смъртта на света.

Сега беше натоварен с отговорността да събира човешките души и да ги придружава до мястото им за последен отдих. Дори той се противопоставяше на идеята. Не му харесваше да отнема невинни от семействата им, не намираше радост в това да съпровожда злите до мястото на веч­ните им мъки, но правеше и двете, без да задава въпроси и без колебание. Скоро беше научил, че съпротивата води до нещо много по-лошо от смъртта до неговата врата. Съпротивата водеше до толкова пълна и неумолима агония, че дори боговете трепереха при мисълта за нея.

Дали това, че се подчинява, му позволяваше да бъде нежен? Грижовен? Възпитан? Не. О, не. Той не можеше да допусне по-приятни емоции. Любовта, състраданието и съчувствието бяха врагове за неговото положение.

Обаче гневът? Яростта? Тези емоции бяха нещо, което понякога приемаше.

Горко на тези, които го притискаха твърде много, защото тогава мъжът се превръщаше в демон. В звяр. В злокобно същество, което не би се поколебало да изтръгне с ръце човешкото сърце. Да стисне толкова силно, че собственикът му да изгуби дъха си и да се моли за сладката целувка на вечния сън, която само Смърт можеше да предложи.

О, да. Този мъж държеше много изкъсо демона си. Но ако не внимаваш, той ще дойде за теб...

Аня, богиня на Анархията, дъщеря на Беззаконие и търговец на безредие, стоеше накрая на претъпкан дансинг. Всички танцьори бяха човешки жени – красиви и полуголи, избрани специално от Повелителите на нощта, за да осигурят забавления на тазвечершното събиране. По всякакъв начин.

Струйки дим хвърляха призрачна мъгла около тях, а от въртящата се топка сякаш валяха пръски звездна светлина, които осветяваха затъмнения нощен клуб с бавни помитащи кръгове. С ъгълчето на окото си тя зърна стегнатия задник на някой от безсмъртните, който се наслаждаваше на секса с екзалтирана женска.

„Моят тип купон“, помисли Аня с порочна усмивка. Не че беше поканена.

„Сякаш нещо щеше да ме спре да дойда.“

Повелителите на нощта бяха възхитителни безсмъртни воини, обладани от демонични духове, които някога бяха затворени в кутията на Пандора. Сега с няколко рунда твърд алкохол и дори още по-твърд секс те се сбогуваха с Будапеща – града, който бяха наричали свой дом стотици години.

Аня искаше да участва. Искаше един определен воин.

– Път! – прошепна тя, борейки се с присъщия ù порив да извика „Пожар!“ и да гледа как човеците бягат навън панически и крещят истерично. „Нека хубавите времена започнат сега!“

Неравномерното темпо на рок музиката, което съответстваше на променливия пулс на нейното сърце, бумтеше от говорителите и беше невъзможно някой да я чуе. Но хората все пак се подчиниха, принудени на ниво, което вероятно не разбираха.

Направиха ù път. Бавно... толкова бавно...

Най-после обектът на интереса ù се появи. В дробовете ù се събра сгорещен дъх и тя потрепери. Лушън. Възхитително белязан, неустоим стоик, обладан от духа на Смърт. Точно сега той седеше на маса в дъното на помещението с празно изражение и се взираше в Рейес – негов приятел, който също беше безсмъртен.

За какво ли разговаряха? Ако Лушън искаше пазителят на Болка да му осигури една от тези смъртни жени, фалшивото обявяване на „пожар“ щеше да е последната им грижа. Стиснала зъби, Аня кривна глава настрани, съсредоточи се върху тях, докато изключваше всички заобикалящи ги шумове и се заслуша.

– ...Тя беше права. Проверих сателитните снимки на компютъра на Торин. Тези храмове наистина се издигат от морето. – Рейес гаврътна съдържанието на сребристата манерка, която държеше. – Един в Гърция и един в Рим. И ако продължават да се издигат с такава бързина, по някое време утре ще бъдат на достатъчна височина, за да можем да ги изследваме.