Джина Шоуолтър - Прокълната целувка

– Може да е Стръв – намеси се друг Повелител, който вероятно също я гледаше с подозрение. Тя позна дълбокия тембър на гласа му. Сейбин, пазител на Съмнение.

Моля ви! Стръв? Сякаш тя би се опитала да съблазни някого по причини, които не са напълно егоистични. Стръв?! Тези глупави момичета вярваха единствено в саможертвата. Тяхната работа беше да прелъстят някой Повелител и да отвлекат вниманието му, за да могат Ловците да се промъкнат и да го убият. И моля ви, що за тъпачка би искала да убие Повелител, вместо да се понатиска малко с него?

– Съмнявам се, че Ловците са успели да се съберат толкова бързо след заразата – каза Рейес.

О, да. Заразата. Един от Повелителите беше обладан от демона Болест. Ако докоснеше някой смъртен с гола кожа, той го заразяваше с ужасна болест, която се разпространяваше и убиваше удивително бързо.

Торин знаеше това и винаги носеше ръкавици. Рядко напускаше крепостта и доброволно стоеше настрана, за да предпази хората от проклятието си. Не беше виновен, че група Ловци се бяха промъкнали в крепостта преди няколко седмици и бяха срязали гърлото му.

Торин беше оцелял. Ловците не бяха.

За съжаление, там някъде имаше още много, много Ловци. Те бяха като мухи. Удари една и скоро две други заемат мястото ù. Дори сега се криеха някъде и чакаха шанса си да ударят. Налагаше се Повелителите да бъдат предпазливи.

– Освен това няма как да са открили начин да избегнат охраната ни – добави Рейес и суровият му глас изтръгна Аня от мислите ù.

– Точно както нямаше начин да се вмъкнат в крепостта и да отрежат главата на Торин? – отвърна Сейбин.

– Проклятие! Парис, стой тук и я наблюдавай, докато проверя наоколо! – Стъпки и промърморени проклятия.

Е, мамка му! Ако воините намереха някаква следа от Ловци навън, нямаше да може да ги убеди в невинността си. За това престъпление поне. Лушън никога нямаше да ù се довери и никога нямаше да се отпусне около нея. Никога нямаше да я докосне, освен от гняв.

Тя не позволи тревогата да проникне в гласа ù.

– Може би съм видяла тълпата и съм се промъкнала вът­ре – каза тя на Парис и на някакъв друг Повелител, които я изучаваха и добави стегнато: – И може би с голямото момче ще успеем да преживеем следващите няколко минути без прекъсване. Насаме.

Дори да разбраха намека, те не се махнаха.

Добре. Тя щеше да се справи.

Аня отново започна бавно да се полюлява в ритъма. Задържа погледа си върху Лушън и погали с пръсти корема си. „Сложи ръцете си на мястото на моите!“ – излъчи тя.

Разбира се, той не го направи. Но ноздрите му отново трепнаха възхитително и очите му проследиха всяко движение на дланите ù. Той преглътна.

– Танцувай с мен! – този път тя каза думите на глас, като се надяваше, че Лушън няма толкова лесно да я пренебрегне.

Тя облиза устни, за да ги навлажни.

– Не – каза той дрезгаво и едва чуто.

– Много моля! Ще откриеш черешка върху мен!

Очите му трепнаха с огнено предизвикателство. И това не беше плод на нейното въображение, осъзна тя. Заля я надежда. Но когато изминаха няколко секунди и той не се пресегна към нея, тази надежда се превърна в безсилие. Времето наистина беше неин враг. Колкото повече време оставаше тук, толкова по-големи бяха шансовете да я хванат.

– Не ме ли намираш за привлекателна, Цветенце?

Под окото му затрептя мускул.

– Това не е името ми.

– Добре тогава. Не ме ли намираш привлекателна, кифличке?

Трепкането се разпростря до челюстта му.

– Какво намирам у теб не е от значение.

– Това не е отговор на моя въпрос – каза тя и замалко едва не се нацупи отново.

– Не беше предвидено да отговарям.

Брррр! Какъв вбесяващ мъж! „Опитай нещо друго! Бъди безсрамна!“

„Сякаш вече не съм безсрамна.“

Добре тогава. Тя се обърна и се наведе до пода. Полата ù се повдигна над бедрата и му осигури още по-добра гледка към сините ù прашки, украсени с бели крила. Докато се изправяше, подражавайки движенията при секс, тя бавно се завъртя и предложи цялото си тяло на показ пред него.

Той вдиша рязко и всеки мускул в силното му тяло се напрегна.

– Миришеш на ягоди и сметана.

Докато говореше, той изглеждаше като хищник, готов да нападне.

„Моля те, моля те, моля те!“ – помисли тя.

– Обзалагам се, че и на вкус съм такава – каза тя и затреп­ка с клепачи, въпреки че той го беше казал така, сякаш ароматът ù беше ужасяващо оскърбление.

Той изръмжа ниско и пристъпи заплашително към нея. Вдигна ръка да... (да я сграбчи? Да я удари? Хей, какво беше това? ), преди да се спре и да свие пръсти в юмрук. Преди да направи забележката за аромата ù, той беше вече на разстояние от нея, но може би някак заинтригуван. Сега изглеждаше заинтересуван само да я удуши.