Джина Шоуолтър - Прокълната нощ

– Има около час, докато започне, така че – Торин му хвърли парцал – ще рискувам.

Мадокс се пресегна зад гърба си, взе бялата кърпа и се обърна. Изтри лицето си.

– Вода!

Леденостудена бутилка се носеше във въздуха, още преди втората сричка да е излязла от устата му. Той я хвана сръчно, плискайки течност по гърдите си. Пресуши леденото съдържание и огледа приятеля си.

Както обикновено Торин се обличаше изцяло в черно, а ръцете му бяха покрити от ръкавици. Светлата му коса падаше на вълни до раменете, обграждайки лице, което смъртните женски смятаха за чувствен пир. Те не знаеха, че мъжът всъщност е дявол в ангелска кожа. А трябваше. Той направо излъчваше непочтителност и в зелените му очи имаше нечестив блясък, с който сякаш заявяваше, че би се смял в лицето ти, докато изтръгва сърцето ти. Или би се смял в лицето ти, докато ти изтръгваш неговото сърце.

За да оцелее, трябваше да гледа с надсмешка на света, когато можеше. Всички го правеха.

И Торин, като останалите обитатели на тази крепост в Будапеща, беше прокълнат. Той не умираше всяка нощ като Мадокс, но не можеше да се докосне до нещо живо – кожа до кожа, без да го инфектира с болест.

Торин беше обладан от духа на Болестта.

Не беше познал женско докосване от повече от четиристотин години. Беше научил добре урока си, когато се беше отдал на страстта и беше погалил лицето на една бъдеща любовница, донасяйки ù чума, която беше покосила хиляди – село след село, човек след човек.

– Пет минути от времето ти – каза Торин с ясна решителност. – Само това искам.

– Мислиш ли, че ще бъдем наказани за това, че обидихме боговете днес? – отговори Мадокс, пренебрегвайки въпроса. Ако не позволеше да му бъде поискана услуга, нямаше да се чувства гузен, че е отказал.

Приятелят му издаде още една въздишка.

– Всеки наш дъх трябва да е наказание.

Истина. Устните на Мадокс се извиха в бавна, язвителна усмивка, докато се взираше нагоре към тавана. „Копелета! Накажете ме още, предизвиквам ви!“ Може би тогава най-после ще изчезне в небитието.

Но се съмняваше, че боговете ще се загрижат за него. След като му бяха отправили смъртната клетва, те го бяха пренебрегнали, като се преструваха, че не чуват молбите му за прошка и освобождение. Преструваха се, че не чуват обещанията му и отчаяните пазарлъци.

Какво още можеха да му направят?

Нищо не можеше да е по-лошо от това да умира отново и отново. Или да му бъде отнето всичко добро… или да подслонява духа на Насилието в ума и в тялото си.

Ставайки, Мадокс хвърли вече мократа кърпа и празната бутилка от вода в близкото кошче за боклук. Закрачи към далечния ъгъл на стаята и скръсти ръце зад главата си, облягайки се в полукръглата ниша от витражи и взирайки се в нощта през единствената чиста част.

Видя рай.

Видя ад.

Видя свобода, затвор, всичко и нищо.

Видя… дом.

Крепостта беше разположена на върха на извисяващ се хълм и Мадокс имаше пряка гледка към града. Светлините блестяха ярко. Розово, синьо и лилаво осветяваха тъмното кадифено небе, отразявайки се от река Дунав и обграждайки отрупаните със сняг дървета, които преобладаваха в района. Вятърът фучеше, снежинки танцуваха и се вихреха във въздуха.

Тук той и другите имаха малко уединение от останалия свят. Тук им беше позволено да идват и да си отиват, без да е необходимо да се изправят срещу безброй въпроси. Защо не старееш? Защо всяка вечер в гората отекват писъци? Защо понякога изглеждаш като чудовище?

Местните се държаха на разстояние от това място със страхопочитание и уважение. „Ангели“ – дори бе чул да се шепне по време на една от редките им срещи със смъртен.

Само ако знаеха.

Ноктите на Мадокс се удължиха леко, забивайки се в камъка. Будапеща беше място с величествена красота, старинен чар и модерни удоволствия, но той винаги се беше чувствал изключен от него. От района на замъка на едната улица, до нощните клубове на съседната. От плодовете и зеленчуците, подредени на сергии в една уличка, до живата плът, подредена на другата уличка.

Може би чувството на откъснатост щеше да изчезне, ако Мадокс изследваше града, но за разлика от другите, които се разхождаха, когато пожелаеха, той беше впримчен вътре в крепостта и обкръжаващата земя толкова сигурно, колкото Насилието беше впримчено в кутията на Пандора преди хиляди години.

Ноктите му се удължиха още, вече почти като на хищна птица. Мислите за кутията винаги помрачаваха настроението му. „Удари стена! – призова Насилието. – Унищожи нещо! Нарани, убий!“ Щеше да му хареса да премахне боговете. Един по един. Да ги обезглави, може би. Да изтръгне почернелите им, разложени сърца, определено.