Кийра Кас - Короната

– Всички знаем какво си направила и как родителите ми са ти възвърнали правата и разбирам защо се чувстваш вечно задължена на семейството ми, но не е така. Госпожице Марли, какво друго смяташ, че можем да поискаме от теб?

Тя продължаваше да мълчи.

– Попитай майка ми. И тя не желае да те задържа в двореца. Можеш да заминеш със сина си, ако искаш. Със семейството ти може да обикаляте света като наши посланици. Нередно е да приемаш, че тъй като са пощадили живота ти, той вече не ти принадлежи. И ми се струва жестоко да прехвърляш това бреме на децата си, да принуждаваш даровит, амбициозен млад мъж да прекара най-хубавите години от живота си зад тези стени.

Госпожица Марли отпусна глава в ръцете си.

– Винаги си била свободна да си отидеш – прошепна ù мама. – Мислех, че го знаеш.

– Аз не го чувствах така. Двамата с Картър щяхме да умрем още преди години, ако с Максън не ни бяхте помогнали. Не можех да си представя, че някога ще успея да ти се отблагодаря.

– Сприятели се с мен още когато бях най-обикновено момиче. Разубеди ме да напусна Избора. Държеше косата ми, когато страдах от сутрешно повръщане. Спомняш ли си? Винаги ми се случваше следобед.

И двете се засмяха.

– Когато се плашех от поста си, ти ми вдъхваше сили. Помогна да зашият огнестрелната ми рана, за бога.

Хрумна ми да разпитам мама по този въпрос, но в крайна сметка се отказах.

Госпожица Луси дойде, коленичи пред госпожица Марли и хвана ръката ù.

– Имаме доста оплетено минало, а? – рече тя. Мама и госпожица Марли се усмихнаха. – Допускахме грешки и пазехме тайни, и правехме купища глупости заедно с добрините. Но погледни ни сега. Вече сме големи жени. Погледни Идлин.

Трите обърнаха очи към мен.

– Редно ли е след двайсетина години да се чувства затрупана от грешките си? Окована от тях?

Преглътнах.

– Ами ние? – допълни госпожица Луси.

Госпожица Марли отпусна рамене и придърпа мама и госпожица Луси до себе си.

Наблюдавах ги с буца в гърлото.

Един ден мама нямаше да е до мен, леля нямаше да ми идва на гости, а двете им приятелки щяха да се изнесат от двореца. Но тогава щях да имам Джоузи и Нийна и нашите дъщери, и братовчедки, и приятелки. Щяхме да живеем заедно и да преплитаме съдбите си, щяхме да изградим свещено сестринство, с каквото само шепа жени можеха да се похвалят.

Радвах се, че мама бе решила да прекоси цялата страна, за да гостува на непознат, и се беше доверила на момичето до нея в самолета, и се бе сприятелила с прислужничката си, и че дори някога животът да ги разделеше, никога нямаше да успее да ги отчужди.

Студиото беше преобразено. Макар и обсъждането на годежа ми пред публика от приятели, роднини и служители, докато излъчваха събитието на живо по националната телевизия, да не отговаряше на задушевната обстановка, на която се бях надявала, понякога човек трябваше да се примири със съдбата си.

Потърсих мама и татко сред тълпата. Исках да ги видя, да се порадвам на усмивките им, като чуеха кой е избраникът ми. Ако те бяха щастливи и спокойни, значи, и аз можех да си го позволя. Само дето още ги нямаше. Поне Кадън беше подранил.

Гледах от вратата как се взира в отсрещния край на студиото, сякаш бе леко омагьосан. Щом изникнах до него, се поуплаши.

– Добре ли си?

Той се покашля и заби очи в краката си, изчервявайки се малко.

– Да, всичко е наред. Просто си стоя.

Проследих погледа му, любопитна какво го бе привлякло, и моментално ми стана съвършено ясно. Джоузи се беше отказала от натруфените прически и кичозни бижута. От тежкия грим и префърцунените рокли. Като я гледах сега – с леко накъдрена коса, съвсем дискретен блясък по устните и подходяща за възрастта ù синя рокля, ми се струваше, че най-сетне влиза в собствената си роля... вместо в моята.

– Джоузи е много красива тази вечер, нали? – коментирах небрежно.

– Така ли? Не бях забелязал. Но като се замисля, да, изглежда добре.

Госпожица Марли, ведра и спокойна, каза нещо на господин Картър и Джоузи се засмя. Смехът ù още си беше прекалено гръмък за моите уши, но въпреки това ми се стори чаровен.

– Така и така няма да излизаш пред камерите, защо не отидеш да седнеш до нея? Май мястото е свободно.

Погледнах го скришом и видях как по устните му потрепна малка усмивчица, преди да я скрие смутено.

– Може. Така де, не съм се разбирал с никого за тази вечер.

Той тръгна към нея, изпъвайки костюма си през цялото време, а аз осъзнах, че изгарям от любопитство да проследя развитието на историята.