Райчел Мид: Среднощният диамант

— Изобщо не е нужно да се връщаш — настоя Грант. — Ще те накарат да уредиш книжата и да се видиш с нея отново.

Айана го пренебрегна с махване на ръка:

— Вече не се страхувам от нея.

Обърнах се слисано към Грант. Колкото и да се бях зарадвала да чуя, че ще остане тук, бях изпитвала глождеща вина, задето след всичко, което беше направил, щеше да му е отказано завръщането в родината.

— Тогава… можеш да се върнеш. Не точно така, както искаше, нито толкова скоро, но…

— Но може да почака — довърши Сайлъс. — Това, което не може да чака, сте вие двамата. Не можете да продължавате така.

— Да продължаваме как? — попитах невинно.

— Не ми се прави на свенлива. Знам къде спиш. — Погледът му се извъртя към Грант. — Престани или уреди това официално на хартия.

Грант не трепна:

— Виждаш ли, Мирабел? В сравнение с него от мен направо блика романтика. — На Сайлъс каза: — Спокойно, планираме да се оженим.

— Нима? — попита Айана, стресната. Погледна ме за потвърждение.

— Да. Очевидно Грант ми е направил предложение. Няколко пъти. Май. — Спомних си как обсъждахме предложенията тази сутрин и осъзнах, че всъщност никога не беше имало въпрос или отговор.

— Да , направих предложение. — Грант ме стрелна с многозначителен поглед. — Моментът беше прекрасен.

Айана сякаш беше по-изненадана от това, отколкото че той наистина е направил предложение.

— Наистина ли?

— Защо си толкова шокирана, Секем? Не съм напълно нечувствителен. Знам как стават нещата с предложенията.

— Точно така — добавих лукаво. — Взе ръката ми и попита… какво беше? — Хвърлих очаквателно поглед към него.

Той разпозна капана. Беше отместил лице от Сайлъс и Айана и погледът, който ми отправи, казваше: Как можа да ми причиниш това? Аз просто се усмихнах още по-широко и след като прочисти гърло, той каза:

— Е, не си спомням точния подбор на думи, но съм напълно сигурен, че я попитах дали би ми оказала огромната чест — чест, за която зная, че не съм достоен — да стане моя съпруга. Казах й, че няма равна сред жените и е най-светлото, най-истинското нещо, което съм имал в живота си — за разлика от приятелите ми , които в момента са се вторачили в мен, все едно не са ме виждали никога преди. И също така казах, че ще бъда малко по-малко циничен и ще направя всичко по силите си, за да се постарая дните и нощите й да бъдат невероятни. Невероятно щастливи, искам да кажа. — Направи пауза. — О, и определено беше истински въпрос. На който тя отвърна…?

Сега ми отправи очаквателния поглед и аз казах:

— Да. Определено да.

Мисля, че отговорих малко по-сериозно, отколкото очакваше. Той се поколеба за момент, а на лицето ми вероятно беше изписано „онова изражение“. Когато си възвърна самообладанието, той се обърна към другите и каза:

— Сега доволни ли сте? Безмълвието им отговори вместо тях.

По-късно, докато Айана и Сайлъс обсъждаха някаква услуга, за която той я беше помолил, дръпнах Грант настрана:

— Преди Айана да предложи да се върне с теб, ли реши да останеш, или след това?

— Съмняваш ли се в мен? — Той наклони глава, за да ме погледне по-внимателно в лицето. — Не мога да определя дали това е специалното време за сериозни разговори, или времето за закачки.

— Започвам да си мисля, че е все същото. И ти вярвам… само дето всъщност не отговори.

— Предположих, че дълбоката искреност в изражението ми е отговорила вместо мен. Виж, цялата причина да намеря бележката в кабинета на Сайлъс след процеса, беше, защото бях решил да остана. Ако бях възнамерявал да замина в онзи ден, щях да съм тръгнал. Отдавна знаех какво изпитвам към теб, много преди тя да предложи. Просто имах да изясня много неща. Например как да призная, че имам чувства. Очевидно, сега се справям отлично с това след онази невероятна реч, която произнесох. Чу ли я?

— Чух я. — Хванах ръката му и преплетох пръстите ни. — Всъщност още съм донякъде зашеметена. Не ми трябва братът на Седрик Торн.

— Е… освен това ми беше нужно да кажеш „да“ пред свидетели. В случай че си промениш решението.

— Значи сега се съмняваш в мен? — Засмях се.

— Просто предпазна мярка. Нямаше да ти дам „близко име“, ако се съмнявах в теб.

Отстъпих крачка назад:

— Не си.

— Дадох ти. — На лицето му беше изписано същото самодоволно изражение, което бе имал, когато разкри истината за монашеската си маскировка. — Дори на смъртното си ложе бях безнадежден романтик.

— Смъртно ложе… — Заблъсках си ума да си припомня всяка подробност от последната седмица, търсейки всичко, което можеше да се „върже“. — Избата.