Ками Гарсия - Прелестни създания

Макон винаги беше казвал, че ще направи всичко за Лена. И беше истински джентълмен, човек на честта, който държеше на думата си.

Всички други изглеждаха добре, поне физически. Леля Дел, баба и Мариан се върнаха в „Рейвънуд“, а Бу се влачеше след тях, виейки жално като изоставено малко кученце. Леля Дел не проумяваше какво беше станало с Ларкин. Никой не знаеше как да й поднесе новината, че от утробата й бяха покълнали не едно, а две зли семенца. Не коментирахме темата.

Мисис Линкълн не помнеше нищо, а Линк доста се измъчи, докато измисляше някаква история, която да обясни какво беше правила в центъра на бойното поле с басмената си рокля. Беше шокирана, че се е озовала по неизвестна причина сред семейството на Макон Рейвънуд, но се държа любезно, докато Линк я отвеждаше към Бричката. Той самият имаше доста въпроси, но предположих, че ще могат да изчакат до часа по алгебра. Щяхме да имаме какво да обсъждаме, щом нещата се върнеха към нормалния си ход, когато и да станеше това.

И Сарафина.

Сарафина, Хънтинг и Ларкин бяха изчезнали. Знаех го, защото когато дойдох на себе си, тях ги нямаше, а Лена беше при мен, облегната на ръката ми. Двамата вървяхме заедно с останалите към имението. Подробностите ми се губеха, но ми беше ясно, че Лена, Макон и всички ние бяхме подценили силите на Лена като Самородна. Някак си беше успяла да спре самата луна и да не бъде Призована. След като Призоваването не беше осъществено, Сарафина, Хънтинг и Ларкин бяха напуснали играта. Поне за момента.

Лена все още не говореше за това. Всъщност тя изобщо не говореше.

Бях заспал на пода на спалнята й, до нея, продължавахме да се държим за ръце. Когато се събудих, я нямаше и бях сам. Стените на стаята й, същите, които бяха изписани почти изцяло с надписи, сега бяха чисто бели. Освен една — стената срещу прозорците, само че почеркът не приличаше на почерка на Лена. Момичешкото писане беше изчезнало. Докоснах стената, сякаш можех да усетя думите, и разбрах, че цяла нощ е стояла будна и е писала.

„Макон, Итън

лежах с глава на гърдите му и плаках, защото беше живял,

защото беше умрял

сух океан, пустиня от чувства

щастлива/тъжна, мрак/светлина, тъга/радост се изсипа върху ми, под мен

чувах звука, но не разбирах думите

и тогава осъзнах, че звукът бях самата аз и се разпадах на парченца

в един миг усещах всичко и не чувствах нищо

бях закриляна, бях спасена, загубих всичко, бях отдадена

всичко друго

нещо в мен умря, нещо в мен се роди, знам само,

че момичето си отиде

която и да съм сега, никога вече не ще бъда тя

това е истината

светът свърши не с трясък, а с шепот

призови се сама, призови се, призови се

благодарност, ярост, любов , отчаяние, надежда, омраза

отначало зеленото е златно

но нищо зелено не може да остане

не

се

опитвай

нищо

зелено

не

може

да

остане“

Т. С. Елиът. Робърт Фрост. Буковски. Разпознах някои от поетите от рафта в стаята й и от стените. С изключение на Фрост Лена ги беше написала погрешно, което не беше обичайно за нея. Нищо златно не може да остане, така гласеше поемата.

Не зелено.

Може би на нея сега всичко й се струваше еднакво.

Замъкнах се в кухнята, където леля Дел и бабата на Лена обсъждаха тихо приготовленията за погребението на Макон. Спомних си как вкъщи се говореше така тихо и се обсъждаха приготовленията, когато мама почина. Мразех и двете неща. Спомних си колко много боли от това, че животът продължава, че разни лели и баби правят планове, обаждат се на роднини, опитват се да съберат парчетата, когато на теб ти се иска само да се пъхнеш и ти в ковчега. Или да засадиш лимоново дърво, да изпържиш няколко домата, да издигнеш паметник със собствените си ръце…

— Къде е Лена? — попитах високо. Гласът ми стресна леля Дел, но бабата на Лена не помръдна. Нищо не можеше да я разтърси.

— Не е ли в стаята си? — Леля Дел се изненада.

Бабата на Лена си наля още една чаша чай.

— Мисля, че знаеш къде е, Итън.

Да, знаех.

Лена лежеше в криптата точно там, където бяхме намерили Макон. Гледаше към сивото сутрешно небе, все още кална и мокра в дрехите си от изминалата нощ. Не знаех къде бяха отнесли тялото му, но разбирах желанието й да дойде тук. Да бъде с него, макар и без него.

Не ме погледна, макар да знаеше, че съм там.

— Онези гадни думи, които му казах… Никога няма да мога да си ги взема обратно. Той няма да разбере колко много го обичах.