Саша Гулд: Градът на тайните

Гондолата му пори водата подобно на разрязващ черна коприна нож. Двамата пътници в нея се въртят и се смеят, но от мястото, на което е застанал, гондолиерът не вижда добре какво правят. А и изобщо не му влиза в работата, че някакъв стар богат господин е пожелал да плати за услугите на млада красавица — дори тя да е дъщеря на някой друг баща.

Гондолиерът въздъхва, забива гребло във водата и забавя движението на лодката, преди напълно да спре. Без да каже нито дума, помага на двамата пътници да стъпят на улицата. Докато поема парите, за секунда среща погледа на мъжа, после двойката се отдалечава. Обувките на мъжа бързо потропват по камъните, смехът на момичето се разнася из нощта. Стъпките им затихват по посока на площад „Сан Марко“.

Гондолата проблясва на лунната светлина, докато собственикът й се отправя обратно към дома си. Управлява я с умение, отработвано от много поколения предци преди него, кара я да се плъзга покрай неясните очертания на големите палацо, да завива покрай Сан Зулиан, Сан Салвадор и Мацини — по протежение на черните канали, чиято сложна плетеница започва от „Сан Марко“ и свършва при моста Риалто. Мрежата е объркваща, пълна с фалшиви завои и неочаквани опасности — лесно е да се изгубиш, особено посред нощ. Освен ако не си гондолиер, което означава, че познаваш тези водни алеи така добре, както бръчките по собственото си лице.

Вече е близо до дома си, когато чува продължителен ужасен писък, който изпълва нощта. Прозвучава и плясък, някой удря с пръчка по парапет. Гондолиерът завива зад ъгъла и забелязва как една старица тича нагоре-надолу по брега и моли за помощ, като не спира да пищи. Високо горе се отварят капаци на прозорци. Натежал от сън глас пресипнало настоява да се пази тишина. Любопитни лица се надвесват през рамките на слабо осветените прозорци.

В началото гондолиерът си мисли, че онова, което вижда във водата, е чаршаф или завеса — издут, прогизнал от вода, леко подскачащ в тъмата купол. Приближава и осъзнава, че онова, което разчупва повърхността, всъщност е рокля. Жена. Без обувки, обърната с лицето надолу. Достатъчно близо до брега е, за да може да я измъкне с греблото си. С помощта на старицата той изтегля тялото върху каменния ръб. Дава си сметка за хората, които са започнали да се събират в кръг около тях. Бавно, тежко, преобръща жертвата по гръб.

Момиче, вероятно някъде на около двадесет години. Меки пръсти, студени. Посинели устни. Очевидно е била изключително красива, докато е била жива. Очите й са полуотворени, гледат безжизнено към небето.

Воят на старата жена става по-пронизителен. Тя се свлича до тялото, отмята мокрите кичури от мъртвото лице. После се изправя и сграбчва сакото на гондолиера с мокрите си кокалести пръсти.

— Бог да ми е на помощ, Бог да й е на помощ. Исусе, Боже, който си на небето, направи нещо за нас!

Гондолиерът взима ръцете на жената и за момент ги задържа в своите. На зяпачите това би могло да се стори като успокоителен или загрижен жест. Но в действителност той просто се опитва да се откопчи от тази огромна паника и скръб.

— Синьора. Съжалявам, синьора, но вече не може да й се помогне — казва мъжът и се отдалечава.

Тук никоя от нас не е позната с истинското си име. Почти веднага щом пристигнеш, те прекръстват напълно: Ла Гроса, Ла Кадавара, Ла Лунатика, Ла Триста, Ла Пуера, Ла Пунджента — Дебелата, Смъртоносната, Лудата, Тъжната, Страхливата и Смрадливата. Зад стените на манастира подигравателните прилагателни рано или късно се превръщат в имена.

Мен ме наричат Ла Мута — Нямата. Не че нямам какво да кажа, просто през повечето време запазвам мислите си за себе си. Дъщерите отрано се научават на това. А вторите дъщери — още по-рано.

Преди игуменката често ми казваше, че виждала нещо хищно в душата ми, че в мен имало нещо животинско. Нещо кучешко, може би, или от природата на плъха. Съществата, които се промъкват в метоха посред нощ, за да търсят пилешки кости и загнила храна. Тя е твърдо решена да изкорени въпросното нещо от мен.

Животът ми, който някога принадлежеше на баща ми, сега е нейна собственост. Събуждам се преди два часа, за да се включа в молитвите, после пак — в пет, за да отида да пея идеални хармонии, докато венецианското слънце се издига зад решетките и танцува върху мрамора и златото в параклиса.

Игуменката контролира цялата пристигаща и заминаваща кореспонденция. Понякога задържа писмата от сестра ми Беатриче и аз не мога да ги прочета.