Саша Гулд: Градът на тайните

— Calma1 1 (От исп.) — Спокойно! — Б.ред. — казвам тихичко. — Calma .

Докосвам косата му и избърсвам челото му. Не съм сигурна дали трябва да казвам каквото и да било. Мъжът потръпва, подобно на отминаващ див прилив. Сестра Мария не престава да напява. Погълната е от ритъма на молитвата и изглежда се страхува да спре, за да не би магията да се прекъсне. Не знам дали молитвата или екстрактът от божур го излекуваха. Може би просто онова, което беше в него, си отиде само. Болният престава да се мята и тялото му е обладано от спокойствие. Плъзвам се от него, отново стъпвам на земята.

Мъжът се подпира на лакти и ме поглежда.

— О, мили Боже, не отново. О, Исусе, бях почти към края си.

— Сега сте много по-добре, господине — казвам му.

— Да. Е, благодаря ви, малка сестричке — той поглежда към почти празното шишенце с масло от божур в ръката ми. — Благодаря, че отстранихте отровата от мен. Вече съм почти наред.

— Да, но сте много слаб.

Лицето му помръква и той сграбчва ръката ми, придърпва ме към себе си.

— Слаб? Какво имате предвид? Как се осмелявате?

— Извинявам се, господине. Просто исках да кажа, че сигурно сте изморен. Имате нужда от почивка. Трябва да пийнете нещо.

Мъжът ме пуска и поляга обратно на пейката.

— Права сте — измърморва. — Аз съм слаб човек. Слаб и безволев.

— Господине, нямам предвид слаб духом — обяснявам. — Само телесно. Заради онова, през което преминахте.

Той се усмихва, но гласът му е сериозен.

— Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.

Обещавам, че няма да кажа на никого.

Погледът му отскача към сестра Мария. После мъжът кимва и ми казва, че съм добро момиче.

— Вярвам ти — произнася. — Честно.

Сестра Мария ме изтиква навън. Допира строго пръст до извитите си устни и ме предупреждава:

— Запомни, Лаура, нито дума за това пред никого. Тайна е. Ясно ли е? Uno segreto .

Повтарям си тази дума един-два пъти шепнешком. Звучи мрачно. За да я кажа, трябва да стисна зъби и да изсъскам. После трябва да затворя задната част на гърлото си и да прокарам върха на езика си по горното си небце и да го покажа навън, сякаш само за секунда същият този език се опитва да избяга.

Se-gre-to .

Съскащо в началото. Гърлено по средата.

Експлозивно накрая.

На другия ден след репетицията на хора зървам Аналена и се изнизвам тихо от параклиса. Застанала е на прага и ме вика с пръст. Казва ми, че има съобщение за мен.

— Какво? Какво е то? — питам, докато подтичвам до нея. Двете завиваме към спалното отделение.

Аналена отказва да ми каже каквото и да било.

— Почакай — сгълчава ме тя. — Бъди търпелива и престани да ме тормозиш!

Въпреки че съм по-високопоставена от двете ни и че от нея се очаква да прави онова, което й кажа, всеки път, когато я погледна, се изпълвам със завист. В Аналена има нещо свободно и предизвикателно, тя никога не се страхува.

Щом се озоваваме в стаята, ме кара да седна. Сваля воала ми и отбелязва, че косата ми не ми прави чест.

— О, Аналена — възкликвам, — заради това ли ме качи тук, горе?

— Не — отвръща тя, застава зад мен и започва да сресва гривата ми с продължителни бавни движения. Прозрачната завеса на прозореца се извива под напора на вятъра подобно на вързано с въже животно. Сред това забавено плющене проникват и други звуци, типични за един венециански ден: потропването на токчетата по камъните, плясъкът на вода, виковете на мъжете в лодките, смехът на децата, отекват в страничните улички покрай манастира.

Аналена ме информира, че игуменката искала да говори с мен.

— Наистина ли? — Извръщам се рязко към нея и косата ми се оплита в гребена.

— Стой мирно, че майката игуменка ще те накара да я отрежеш.

— За Бога, Аналена, за какво иска да говори с мен?

— Не знам, но е нещо важно. Усещам го. Престани да се въртиш!

Аналена е умна. Винаги нащрек, винаги забелязва нещата. Веднъж игуменката беше отбелязала, че Аналена има талант „да вижда“, макар да мисля, че казаното не беше с цел комплимент.

Сресването приключва. Вече изглеждам достатъчно представителна. Аналена казва, че трябва незабавно да отида при игуменката. Заръчва ми да не се притеснявам, уверява ме, че Бог ще е с мен през цялото време. Поглеждам лицето й — изглежда много тъжно.

Докато вървя към стаята на игуменката, нервите ми са опънати до крайност. Дали сестра Мария не е докладвала за държанието ми в лазарета, дали не е разказала как се покатерих върху болния мъж? Или може би игуменката е задържала отговора на Беатриче? Дали в него няма нещо, което да ми навлече ужасни неприятности?