Ками Гарсия - Прелестни създания

— Никога не сме мислили, че ще свърши така, нали, Мелхизедек? След всички тези години, през които заедно носехме теглото на света на раменете си. — Говореше му, сякаш той можеше да я чуе, макар гласът й да беше по-тих от шепот. — Как ще се оправям сега сама?

Сграбчих я за раменете, костите й изпукаха от силата, с която я разтресох.

— Ама! Какво става?

Очите й срещнаха моите, шепнеше едвам чуто:

— Не можеш да вземеш нещо от книгата, без да й дадеш друго в замяна. — По сбръчканата й буза се претърколи сълза.

Не можеше да е истина. Коленичих до чичо Макон и бавно се протегнах към съвършено гладко избръснатото му лице. Обикновено, когато го докоснех, усещах топлината на кожата му, заредена от енергията на надеждите и сънищата на смъртните — хората погрешно смятаха, че телесната топлина е присъща само на човешките същества. Но не и днес. Днес кожата му беше леденостудена. Като на Ридли. Като на мъртвите.

Без да дадеш друго в замяна.

— Не… моля те, не… — Бях убила чичо Макон. А дори не се бях Призовала. Дори не бях избрала да бъда Светлина и все пак го бях убила.

Гневът отново започна да се надига в мен, вятърът задуха около нас, изпълнен с ярост и гняв, както се чувствах и аз самата. Това усещане ми ставаше все по-познато, като стар приятел. Книгата беше направила ужасна размяна, за която не бях молила. И тогава осъзнах.

Всъщност аз го бях направила.

Ако чичо Макон беше тук, където преди това Итън лежеше мъртъв, възможно ли беше Итън да е на неговото място, жив?

Изправих се на крака и се затичах натам. Застиналият пейзаж наоколо искреше в златистата светлина. Видях Итън, лежащ в тревата на известно разстояние от Бу, където допреди миг се намираше чичо Макон. Изтичах до него и докоснах ръката му, но тя беше студена. Итън все още беше мъртъв, а сега и чичо Макон си беше отишъл.

Какво направих?! Бях загубила и двамата. Паднах на колене в калта, отпуснах глава на гърдите на Итън и заплаках. Мислех за всичките пъти, в които той беше отказвал да приеме съдбата ми, да се предаде, да ми каже „сбогом“…

Сега беше мой ред.

— Няма да те пусна. Няма да ти позволя да си отидеш — прошепнах аз и вятърът понесе думите ми сред димящите храсти и дървета около нас.

И тогава го усетих. Пръстите на Итън потрепнаха и потърсиха моите.

Лена?

Почти не го чувах. Усмихнах се, все още плачейки, и целунах ръката му.

Тук ли си, Лена-Селена?

Преплетох пръстите си в неговите и се заклех, че никога няма да го оставя. Повдигнах лицето си нагоре и оставих дъжда да ме залее, да измие саждите…

Тук съм.

Не си отивай.

Няма да ходя никъде. Нито пък ти.

Погледнах часовника си. Беше счупен.

Времето обаче все още се течеше. 11:59.

Но аз знаех, че е доста след полунощ, защото независимо от дъжда бяха започнали финалните фойерверки. Битката при Хъни Хил приключи. До следващата година.

Лежах в средата на калното поле и оставях дъжда да се стича отгоре ми. Наблюдавах краткотрайните фойерверки, опитващи се да избухнат в небето. Продължаваше да ръми, всичко наоколо беше обвито в дим. Умът ми се луташе, не можех да се концентрирам. Бях паднал, бях се ударил по главата и по няколко други места. Стомахът, хълбоците ми, цялата ми лява страна ме болеше. Ама щеше да ме убие, когато се приберях у дома, пребит по този начин.

Помнех само, че в един миг се държах за тази глупава статуя на ангел, а в следващия лежах проснат сред калта, тук. Стори ми се, че от статуята се откърти парче мрамор, когато се опитах да се покатеря на върха на криптата, но не бях напълно сигурен. Навярно Линк ме беше домъкнал насам, след като бях припаднал като последния идиот. Като изключим това, чувствах се така, сякаш ми бяха промили мозъка.

Предположих, че може би затова не разбирах защо Мариан, бабата на Лена и леля Дел се бяха събрали край криптата и плачеха. Нищо не можеше да ме подготви за това, което видях, когато най-накрая допълзях дотам.

Макон Рейвънуд. Мъртъв.

Може би винаги си е бил мъртъв, не знам, но сега вече го нямаше. Лена се хвърли върху тялото му, дъждът продължаваше да се излива върху тях.

За първи път, откакто го познавах, видях, че Макон също е мокър.

На следващата сутрин започнах да възстановявам разпилените парчета от събитията от нощта на рождения ден на Лена. Макон беше единствената жертва. Очевидно Хънтинг го беше надвил, след като загубих съзнание. Бабата на Лена ми обясни, че храненето със сънища не дава толкова сили, колкото храненето с кръв. Макон никога не бе имал шанс срещу брат си. И все пак не можах да му попреча да опита.