Ками Гарсия: Прелестни създания

В нашия град има само два типа хора. „Загубеняците и глупаците — както баща ми нежно класифицира съседите ни. — Едните са се забили тук по някаква причина, а другите са прекалено тъпи, за да си тръгнат. Всички останали намират начин да се махнат.“ Нямаше спор той от кой вид е, но никога не се осмелих да го попитам защо. Баща ми е писател и ние живеем в Гатлин, Южна Каролина, защото родът Уейт винаги е живял тук, откакто моят прапрапрапрапрадядо Елис Уейт воювал и загинал на другия край на река Санти по време на Гражданската война.

Само че хората тук не я наричат Гражданската война. За всички под шейсет години тя е Войната между щатите, сякаш става дума за някакъв обикновен спор за бала памук, в който Северът е прецакал Юга. За всички без моето семейство, разбира се. За нас си беше Гражданската война.

Още една причина защо просто нямам търпение да напусна това място.

Гатлин не е като малките градчета, които виждате по филмите — освен ако не гледате филм отпреди петдесет години. Прекалено далече сме от Чарлстън 1 1 Чарлстън — град в Южна Каролина, административен център на окръг Чарлстън, втори по големина в щата след столицата Колумбия. — Б.пр. , за да имаме „Старбъкс“ или „Макдоналдс“. Имаме си само една закусвалня „Дейри Кийн“, чието име не означава нищо — просто местните баровци са прекалено стиснати и не са купили франчайз за истински обект на „Деъри Кинг“. Защо да дават толкова пари за две-три букви разлика? И без това едва ли някой ще произнесе името правилно. Библиотеката работи с хартиени картони за читателите, а в училище пишем на черни дъски с тебешири. Местният „басейн“ е езерото Моултри с неговата чудесна топла вода и всички останали екстри. В „Синеплекс“ можем да гледаме филмите почти по същото време, когато излизат и на дивиди, но трябва да пътуваме с кола до съседния Съмървил, за да ходим в щатския колеж. Магазините са в Мейн, хубавите къщи — нагоре по реката, а всички останали живеят на юг от път номер 9, където бетонът от ден на ден се разпада все повече и по шосето се редуват изкъртени буци с разронени дупки. Ужасно е за пътуване, но идеално за срещи с гневни опосуми, най-злите животни на света. Такива неща не се виждат често във филмите.

Гатлин не е сложно място; Гатлин си е просто Гатлин. Привечер съседите продължават да се зяпат от верандите си в непоносимата лятна жега, изнемогващи от задухата. Въпреки че е безсмислено да го правят. Защото тук никога нищо не се променя. Утре е първият учебен ден и вече знам всичко, което предстои да се случи — къде ще седя, с кого ще говоря, шегичките, момичетата, мястото ми за паркиране.

В Гатлин няма изненади. Ние сме епицентърът в средата на нищото.

Или поне така си мислех, когато затворих оръфаното копие на „Кланица 5“ на Вонегът, изключих айпода и загасих лампата в стаята си през последната нощ от лятото.

Както се оказа по-късно, никога в живота си не съм грешал повече.

Имаше едно проклятие.

Имаше и едно момиче.

Накрая имаше и един гроб.

Така и не усетих как се стигна дотам.

Падах. Падах свободно надолу, премятах се из въздуха.

Итън!

Тя ме викаше и само звукът на гласа й караше сърцето ми да бие по-силно.

Итън!

Тя също падаше. Протегнах ръце, опитвайки се да я хвана, но улових само въздух. Под краката ми нямаше твърда земя, затъвах в тиня. Докоснахме пръстите си и в мрака пред себе си видях зелени искри.

После тя се изплъзна и в мен остана само чувство на ужасяваща липса.

Лимони и розмарин. Дори и тогава усещах аромата й.

Но не можех да я хвана.

И не можех да живея без нея.

Изправих се рязко и се опитах да спра учестеното си дишане.

— Итън Уейт! Събуди се! Не искам да закъсняваш за първия учебен ден! — крещеше Ама от долния етаж.

Очите ми се взираха в мъждивата светлина, проблясваща в мрака. Чувах капките дъжд, удрящи някъде отдалече по капандурите на старата ни къща. Сигурно валеше. Сигурно беше сутрин. И това беше моята стая.