Ками Гарсия - Прелестен мрак

Намерил си го?!

Не. Сигурно е била майка ми. Беше на бюрото ми, когато се събудих.

Значи тя не ме мрази?

Само чародейско момиче може да зададе такъв въпрос. Дали призракът на мъртвата ми майка й беше простил? Знаех отговора. Бях намерил пръстена между страниците на книгата, която Лена ми беше дала да прочета — „Книгата на въпросите“ на Пабло Неруда — верижката му беше точно под редовете „Вярно ли е, че кехлибарите всъщност са сълзите на сирените?“.

Майка ми си падаше повече по Емили Дикинсън, но Лена обичаше Неруда. Беше като стръкчето розмарин, което намерих в любимата готварска книга на мама миналата Коледа — нещо от майка ми и нещо от Лена заедно, сякаш така е било писано.

Вместо да отговоря на въпроса й, просто провесих верижката на шията й, там, където й беше мястото. Тя я докосна и ме погледна с едното си зелено и едното си златисто око. Знаех, че все още е момичето, което обичам, независимо какъв беше цветът на очите й. Лена Дюшан не можеше да бъде нарисувана в един цвят. Тя беше червен пуловер и синьо небе, сив вятър и сребърно врабче, палава черна къдрица.

Сега, след като бяхме заедно, се чувствах отново у дома.

Лена се наведе към мен и отначало докосна устните ми съвсем леко. После целувката й стана по-настоятелна, по-страстна и по гръбнака ми премина познатото пробождане. Усетих как търсеше пътя си обратно към мен, към извивките и към ъгълчетата ни, към местата, където телата ни си пасваха толкова естествено.

— Добре, това вече определено е моят сън. — Усмихнах се, докато заравях пръстите си в невероятната плетеница на косата й.

Не бъди толкова сигурен.

Тя прокара ръце по гърдите ми, а аз си поех дълбоко въздух, за да погълна колкото може повече от нея в себе си. Устните ми се залутаха по рамото й, придърпах я към себе се, докато усетих как ребрата й се забиват дълбоко в кожата ми. Беше минало толкова много време и тя ми липсваше ужасно — нейният вкус, ароматът й… Задържах лицето й в ръцете си, целунах я по-жадно от всеки друг път досега и сърцето ми запрепуска бясно. Трябваше да спра и да си поема дъх.

Лена ме погледна в очите и се облегна на възглавницата ми, като внимаваше да не ме докосва.

По-добре ли си? Да не би… Нараних ли те?

Не. По-добре съм.

Загледах се в стената и започнах да броя наум, докато се вслушвах в сърцето си.

Лъжеш ме.

Прегърнах я отново, но тя не погледна.

Никога няма да можем да бъдем заедно, Итън.

Сега сме заедно.

Плъзнах пръстите си бавно по ръката й, гледайки как кожата й настръхва при техния допир.

Ти си на шестнайсет, а аз ще стана на седемнайсет след две седмици. Имаме време.

Всъщност по чародейските години вече съм на седемнайсет. Преброй луните. Сега съм по-голяма от теб.

Тя се усмихна леко и аз я стиснах в прегръдките си.

Седемнайсет. Все тая. Може би до осемнайсет ще измислим как да оправим нещата, Лена.

Лена.

Изправих се в леглото и я погледнах.

Знаеш го, нали?

Какво?

Истинското си име. Сега, след като си Призована, вече го знаеш, нали?

Тя наклони глава и на лицето й се появи лукавата полуусмивка. Сграбчих я в ръце и се наведох над нея.

Какво е? Не мислиш ли, че трябва да знам?

Не се ли сещаш сам, Итън? Името ми е Лена. Така се казвах, когато се срещнахме. Това е единственото име, което някога съм имала и ще имам.

Знаеше го, но нямаше да ми каже. И разбирах защо.

Лена се бе Призовала отново. Беше решила коя иска да бъде. Беше ни свързала отново чрез всичко, което бяхме споделяли. Бях щастлив, защото тя винаги щеше да бъде Лена за мен. Момичето, което срещнах в сънищата си.

Дръпнах завивките над главите ни. Въпреки че никой от моите сънища не свършваше така невинно, след минута и двамата спяхме дълбоко.

Поне веднъж не сънувах. Съскането на Лусил ме събуди. Завъртях се, Лена се обърна на другата страна и се сгуши в мен. Все още ми беше трудно да повярвам, че е тук и е в безопасност. Бях го искал повече от всичко на света и сега го имах. Колко често се случва такова нещо? Бледата луна отвън светеше все още толкова ярко, че виждах как миглите й докосват бузите й, докато спеше. Лусил скочи от леглото на пода и нещо мръдна в сенките.

Силует.

Някой стоеше пред прозореца ми. Можеше да бъде само един човек, който де факто не беше човек. Надигнах се рязко. Макон беше в стаята, а Лена спеше под завивката на леглото ми. Макар все още да не беше възстановил напълно силите си, пак щеше да ме убие.