Ками Гарсия - Прелестен мрак

При познатия звук, с който инкубусите раздираха времето и пространството, Лена се затича към нас. Когато Ейбрахам изчезна, тя вече беше прекосила каменистата пещера наполовина и след секунди стигна до Макон. Той се облегна на неравната стена, а Лена се хвърли в прегръдките му. Макон се олюля леко, сякаш щеше да падне.

— Ти си мъртъв — проговори Лена, заровила лице в мръсната му, раздрана риза.

— Не, скъпа. Определено съм жив — повдигна главата й той, за да я накара да го погледне. — Виж. Все още съм тук.

— Очите ти. Зелени са! — докосна лицето му тя, напълно изумена.

— А твоите не са — погали я тъжно по лицето Макон. — Но пак са красиви. И зеленото, и златното.

Лена поклати глава, все още невярваща.

— Аз те убих. Използвах Книгата и те убих.

Макон разроши косата й.

— Лила Джейн ме спаси, преди да премина отвъд. Затвори ме в Сиянието, а Итън ме освободи. Вината не е твоя, Лена. Нямаше откъде да знаеш какво ще се случи.

Лена захлипа. Той погали разрошените й черни къдрици и й прошепна:

— Шшш. Вече всичко е наред. Всичко свърши.

Виждах в очите му, че лъже. Вече не бяха черни като бездънни езера и не можеха да скрият тайните му. Не разбирах всичко, което Ейбрахам беше казал, но знаех, че в думите му имаше истина. Каквото и да бе станало, когато Лена се Призова сама, то не беше решение на проблемите ни, а начало на други, може би още по-големи.

Лена се отдръпна от чичо си.

— Не знаех, че ще стане така. В един миг мислех за Мрака и Светлината — за това какво наистина искам. Но в главата ми се въртеше само една мисъл — че не принадлежа никъде. След всичко, което преживях, аз не съм нито Светлина, нито Мрак. Аз съм и двете.

— Всичко е наред, Лена — повтори той и се опита отново да я прегърне, но тя отстъпи назад.

— Не, не е — поклати глава. — Виж само какво причиних. Леля Туайла и Ридли изчезнаха, а Ларкин…

Макон я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ти направи каквото беше нужно. Призова се сама. Не прие отреденото ти място в Общия ред. Ти го промени.

Гласът й беше колеблив:

— Какво означава това?

— Означава, че ти си самата себе си — могъща и уникална като Голямата бариера, място, което не е нито Мрак, нито Светлина, а чиста магия. Но за разлика от Бариерата ти си едновременно и Светлина, и Мрак. Като мен. И след това, което видях тази нощ, мога да кажа — и като Ридли.

— А какво стана с Луната? — погледна Лена към баба си, но Ама се обади първа от ръба на скалата:

— Ти я разцепи, дете. Мелхизедек е прав, Редът е нарушен. Не можем да кажем какво ще се случи.

Начинът, по който произнесе думата „нарушен“, показваше, че май всички ние определено не искахме това да е така.

— Не разбирам. Всички сте тук, но Хънтинг и Ейбрахам също бяха невредими. Как е възможно? Проклятието… — поколеба се Лена и спря, не знаейки как да довърши изречението.

— Ти притежаваш в себе си едновременно Светлина и Мрак, възможност, която проклятието явно не е взело предвид. Както и никой от нас. — В гласа на баба й имаше болка. Тя криеше нещо и почувствах, че нещата са по-сложни, отколкото казва. — Но сега важното е, че всички сте добре. Толкова се радвам!

Звукът от плискаща се вода отекна из пещерата. Обърнах се навреме, за да видя как русо-розовата коса на Ридли се появява иззад ъгъла. Линк беше точно зад нея.

— Предполагам, че наистина съм смъртна — каза тя с обичайния си сарказъм, но изглеждаше истински облекчена. — Винаги трябва да си различна от останалите, нали? Все намираш нови и нови начини да прецакваш нещата, братовчедке.

Чух как Лена си пое шумно дъх и за секунда не помръдна.

Беше прекалено много за нея. Макон беше жив, а тя вярваше, че го е убила. Беше се Призовала сама и остана едновременно и Мрак, и Светлина. Доколкото можех да преценя, тя май наистина беше разцепила Луната на две. Знаех, че ще се разпадне всеки момент. И когато го направеше, аз щях да съм до нея, за да я върна у дома.

Тя сграбчи Ридли и Макон, на практика почти ги задуши в своя собствен чародейски кръг. Не изглеждаше като Светлина, нито като Мрак, а просто като едно много, много уморено момиче. Което вече не беше само.

Не можех повече да спя. Миналата нощ спах като пън на познатия дъбов под в стаята на Лена. И двамата се бяхме отнесли, както си бяхме с дрехите. Двайсет и четири часа по-късно все още ми беше странно да съм в стаята си, отново в собственото си легло, след като бях спал толкова време сред корените на дърветата из гората. Бях видял прекалено много. Станах и затворих прозореца въпреки жегата. Навън имаше прекалено много неща, от които да се страхувам, прекалено много неща, с които да се боря.