Ками Гарсия: Прелестен мрак

Беше ми чудно, че някой в Гатлин изобщо можеше да спи.

Лусил нямаше този проблем. Беше събрала купчина мръсни дрехи в един от ъглите на стаята и ги бе обявила за свое легло. Тази котка можеше да спи навсякъде.

Не и аз. Непрекъснато се въртях. Трудно ми беше да свикна отново с удобства като матрак, възглавница и завивки.

На мен също.

Усмихнах се. Дъските на пода изскърцаха и вратата се отвори. Лена стоеше на прага, облечена със старата ми тениска на „Сребърния сърфист“. Отдолу се подаваха късите гащета, с които спеше. Косата й беше мокра, отново разпусната свободно, така както я харесвах най-много.

— Това е сън, нали?

Тя затвори вратата зад себе си, в златистозелените й очи проблесна лукава искрица.

— Мой или твой сън?

Повдигна завивките и се пъхна в леглото до мен. Ухаеше на лимони и розмарин и на сапун. И двамата бяхме изминали дълъг път.

Тя намести главата си под брадичката ми и я отпусна на гърдите ми. Въпросите и страховете, които я измъчваха, също бяха с нас под завивките.

Какво има, Лена?

Тя се притисна още по-силно към мен.

Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? Знам, че нещата между нас не могат да бъдат същите…

Прегърнах я здраво и си спомних всички моменти, когато бях чувствал, че я губя завинаги. Тези мигове кръжаха около мен, заплашвайки да ме задушат под тежестта си.

Не можех да живея без нея. Изобщо не ставаше дума за прошка.

Всичко ще бъде различно. По-добре.

Но аз не съм Светлина, Итън. Нещо друго съм. Толкова е сложно…

Протегнах се под завивките и повдигнах ръката й към устните си. Целунах дланта й там, където й бяха останали следи от черните виещи се рисунки. Приличаха почти на нарисувани с маркер, но знаех, че никога няма да изчезнат.

— Знам коя си и те обичам. Нищо не може да промени това.

— Иска ми се да върна времето назад. Искам да…

Допрях челото си до нейното.

— Недей. Ти си ти. Избра да бъдеш себе си.

— Страх ме е. Винаги съм живяла с понятията за Мрака и Светлината, за разделението между тях. Странно ми е да не принадлежа никъде. — Завъртя се и се облегна по гръб. — Ами ако не разбера коя съм? Ако съм никоя?

— Ами ако това е погрешен въпрос?

Тя се усмихна.

— Така ли? И какъв е правилният?

— Ти си ти. Коя по-точно? Коя искаш да бъдеш? И как мога да накарам тази, която избереш да бъдеш, да ме целуне?

Лена се надигна и се облегна на лакти, наведе се към мен и косата й ме погъделичка. Устните й ме докоснаха и ето го отново — тока, който преминаваше през нас. Толкова ми липсваше, макар че изгаряше устните ми.

Но и нещо друго липсваше.

Обърнах се, отворих чекмеджето на нощното си шкафче и порових вътре.

— Мисля, че това е твое — пуснах верижката в ръката й и спомените й се изсипаха между пръстите й — сребърното копче, което беше закачила с кламер, червеното конче, малкият маркер, който й подарих на водната кула.

Тя се взираше в дланта си вцепенена.

— Добавих някои неща — разклатих леко талисманите, за да види сребърното врабче от погребението на Макон. Сега то означаваше нещо съвсем различно. — Ама казва, че врабчетата могат да летят надалече и винаги намират пътя обратно към дома си. Както направи ти.

— Само защото ти дойде да ме прибереш.

— Помогнаха ми. Затова ти давам и това.

Показах й табелката от каишката на Лусил — онази, която носих в джоба си, докато търсехме Лена и я бях наблюдавал през очите на котката. Лусил ме изгледа невъзмутимо, прозявайки се от купчината в ъгъла.

— Това е канал, средство, чрез което смъртните могат да общуват с чародейско животно. Макон ми го обясни тази сутрин.

— И през цялото време е било у теб?

— Аха. Леля Пру ми го даде. Работи, стига да носиш в себе си табелката.

— Чакай. А как леля ти се е сдобила с чародейска котка?

— Арелия й я е дала, за да й помага да се ориентира из Тунелите.

Лена започна да оправя верижката и да разплита възлите, образували се по нея, откакто я беше загубила.

— Не мога да повярвам, че си я намерил. Когато я оставих там, мислех, че никога вече няма да я видя.

Не я беше загубила. Беше я свалила. Не я попитах защо го е направила, въпреки че исках.

— Разбира се, че ще я намеря. На нея е всичко, което съм ти подарявал.

Лена стисна гердана си и сведе виновно очи.

— Не всичко.

Знаех за какво говори — за пръстена на майка ми. Беше свалила и пръстена, но него не го бях намерил.

Не и до тази сутрин, когато го открих върху бюрото си, сякаш винаги си е стоял там. Пъхнах отново ръка в шкафчето си, взех го, разтворих дланта на Лена и го поставих внимателно в нея. Щом почувства студенината на метала, тя ме погледна изумено.