Ками Гарсия - Прелестен мрак

Макон наблюдаваше Ейбрахам замислено.

— Трогателно е да видиш колко си загрижен за момчето. Надявам се да го намериш. Знам колко е болезнено да изгубиш детето си.

Пещерата отново се разтресе и край нас заваляха камъни.

— Какво си направил на Джон?

В гнева си Ейбрахам вече не приличаше на беззащитен старец и демонската му същност излезе наяве.

— Какво съм му направил? Мисля, че въпросът е какво си му направил ти ! — Черните очи на Ейбрахам се присвиха, но Макон просто се усмихна. — Инкубус, който може да ходи на дневна светлина и да запазва силата си, без да се храни… Необходимо е изключително съчетание на гените, за да се създаде такова дете. Не си ли съгласен? Научно казано, са ти били необходими качества на смъртен и все пак това момче Джон притежава чародейски способности. Не е възможно да има трима родители, което означава, че майка му е била…

Леа ахна.

— Ево.

Всеки чародеец в помещението реагира на думата. Изненадата се разпространи като вълна, нов вид студ изпълни въздуха. Само Ама стоеше невъзмутимо. Скръсти ръце на гърдите си и впери очи в Ейбрахам Рейвънуд, сякаш той беше просто поредното пиле, което тя смяташе да оскубе и свари в тенджерата си под налягане.

Опитах се да си спомня какво ми беше разказвала Лена за Ево. Те бяха метаморфи, които можеха да приемат човешка форма. Те не просто влизаха в телата на смъртните като Сарафина. Ево можеха наистина да станат смъртни за кратко време.

Макон се усмихна.

— Точно така. Чародеец, който приема човешка форма достатъчно дълго време, за да може да зачене. Детето му ще бъде с ДНК на смъртен и на чародеец, от едната страна, и на инкубус, от другата. Доста зает си бил, нали, дядо? Не знаех, че се занимаваш със сватосване в свободното си време.

Очите на Ейбрахам потъмняха още, макар и преди мракът в тях да беше по-дълбок, отколкото някога бях виждал.

— Ти наруши естествения ход на Общия ред. Първо, с твоето нелепо увлечение по смъртна, и второ, като се обърна срещу своя вид, за да защитиш това момиче — поклати глава Ейбрахам, сякаш Макон беше просто едно непослушно момче. — И докъде ни доведе това? Сега момичето на Дюшан разсече на две Луната. Знаеш ли какво означава това? Каква заплаха е за всички нас?

— Съдбата на племенницата ми не те засяга. Изглежда си имаш достатъчно работа с научния си експеримент. Въпреки че се чудя какво възнамеряваш да правиш с момчето?

Зелените очи на Макон блестяха, докато говореше.

— Мери си приказките — пристъпи Хънтинг напред, но Ейбрахам го спря. — Убих те веднъж, ще те убия и втори път.

Макон поклати глава.

— Детски римички, а, Хънтинг? Ако планираш кариера като лакей на дядо, трябва да поработиш върху маниера си на изразяване — въздъхна той. — А сега прибери опашката си между краката си и последвай господаря си като послушно кученце. — Хънтинг се вцепени. Макон се обърна към Ейбрахам: — И, дядо, колкото и да ми е интересно да преглеждаме лабораторните ти бележки, мисля, че е време да си вървиш.

Старецът се разсмя. Студена вихрушка се завъртя около него и въздухът засвистя между скалите.

— Мислиш, че можеш да ми нареждаш какво да правя, сякаш съм ти момче за поръчки? Вече няма да викаш името ми, Макон Рейвънуд. Ще го крещиш от болка. Ще го изписваш с кръвта си. — Вятърът се завъртя още по-бясно около него, развявайки по странен начин вратовръзката му край тялото му. — И когато умреш, моето име ще продължава да вдъхва страх, а твоето ще бъде забравено.

Макон го погледна в очите без какъвто и да било признак на страх.

— Както математически надареният ми брат изтъкна, аз вече умрях веднъж. Ще трябва да измислиш нещо ново, старче. Това вече става досадно. Ще те изпратя.

Макон щракна с пръсти и чух раздиращ звук, когато нощта се отвори зад Ейбрахам. Старецът се поколеба, но после се усмихна.

— Възрастта явно ми играе номера. За малко да си забравя някои вещи.

Протегна ръка и нещо се появи изпод една от пукнатините в скалата. Първо изчезна, а само след миг беше на дланта му. Дъхът ми спря, щом видях какво е.

Книгата на луните.

Книгата, която вярвахме, че е изгоряла сред пламъците в полето на „Грийнбриър“. Книгата, която сама по себе си беше проклятие.

Лицето на Макон потъмня и той протегна ръката си напред.

— Това не е твое, дядо.

Книгата потрепна в дланта на Ейбрахам, но мракът, който го заобикаляше, стана още по-плътен и старият мъж сви пренебрежително рамене. Втори раздиращ въздуха звук отекна в пещерата, докато той изчезваше, отнасяйки Книгата, Хънтинг и Сарафина със себе си. Още не беше заглъхнал, когато приливните вълни заличиха всяка следа от тялото на Сарафина в пясъка.