Ками Гарсия - Прелестен мрак

— Итън?

Разпознах гласа в секундата, в която го чух, въпреки че той се опитваше да говори тихо. Не беше Макон. А Линк.

— Какво, по дяволите, правиш в стаята ми посред нощ? — изсъсках аз, като се стараех да не събудя Лена.

— Имам проблем, човече. Трябва да ми помогнеш. — После забеляза свитата на кълбо Лена. — О, мамка му. Аз не знаех, че вие… нали знаеш.

— Какво? Спим ли?

— Поне някой може да спи.

Закрачи нервно из стаята, кипящ от енергия, която явно беше прекалена даже за него. Дори на мъждивата светлина, влизаща през прозореца, можех да видя, че лицето му беше потно и бледо. Изглеждаше болен, а може би имаше и нещо по-лошо от това.

— Какво става, човече? Как влезе тук?

Линк седна на стария стол до бюрото ми, после се изправи отново. На тениската му имаше рисунка на хотдог и надпис „Ухапи ме“ 28 28 „Хот-дог“ — на англ. ез. буквално означава „горещо куче“. — Б.пр. .

Беше си я купил още в осми клас.

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

Прозорецът зад него беше отворен, завесите бяха вкарани в стаята, сякаш вятърът беше духал навътре. Познатият възел стегна отново стомаха ми.

— Пробвай ме.

Линк пак закрачи напред-назад.

— Помниш ли как вампирчето ме сграбчи в онази адска нощ?

Говореше за нощта на Седемнайсетата луна, която за него винаги щеше да си остане „адската нощ“. Това беше и името на един филм на ужасите, който го уплаши до смърт, когато беше на десет години.

— Да?

— Знаеш, че щеше да ме убие, нали?

Не бях сигурен, че ще ми хареса това, което щях да чуя.

— Но той не го направи и вероятно е мъртъв като Ларкин.

Джон изчезна в онази нощ, но никой не знаеше какво точно беше станало с него.

— Е, дори и да е мъртъв, ми е оставил чудесен подарък. Всъщност два — наведе се Линк над леглото ми. Инстинктивно се отдръпнах назад и се бутнах в Лена.

— Какво става? — попита в просъница тя.

— Спокойно, човече — мина Линк покрай мен и включи нощната лампа до леглото ми. — Това на какво ти прилича?

Очите ми привикнаха към мъждивата светлина и видях две малки ранички на врата му, които нямаше как да сбъркаш — бяха оставени от кучешки зъби.

— Той те е ухапал?

Отдръпнах се от него, бутнах Лена от леглото към стената и я закрих с тялото си.

— Значи съм прав? Мамка му, мамка му… — седна Линк на леглото ми и се хвана за главата. Изглеждаше ужасно нещастен. — Значи ще се превърна в един от онези кръвопийци?

Погледна към Лена, очаквайки тя да потвърди това, което той вече знаеше.

— Технически погледнато, да. Вероятно вече преживяваш Трансформацията си, но това не означава, че задължително ще станеш кървав инкубус. Можеш да се пребориш с това, също като чичо Макон, и да се храниш със сънищата и спомените на хората вместо с кръвта им. — Тя ме избута встрани. — Спокойно, Итън. Той няма да ни нападне, както правят вампирите в нелепите ви филми, в които всички вещици носят черни шапки.

— Поне изглеждам добре с шапка — въздъхна Линк. — И в черно.

Лена седна на леглото до него.

— Той все още си е Линк.

— Сигурна ли си?

Колкото повече го оглеждах, толкова по-зле ми изглеждаше.

— Да, наясно съм с тези неща.

Линк тръсна отчаяно глава. Очевидно се беше надявал Лена да му каже, че има някакво друго обяснение.

— По дяволите, майка ми ще ме изхвърли от вкъщи, когато разбере. Ще трябва да живея в Бричката.

— Всичко е наред, човече.

Лъжех, но какво друго можех да кажа? Лена беше права. Линк все още беше най-добрият ми приятел. Беше ме последвал в Тунелите и точно това бе причината сега да стои тук с две дупки във врата си. Той прокара нервно пръсти през косата си.

— Пич, майка ми е баптистка. Мислиш ли, че ще ми разреши да остана вкъщи, когато разбере, че съм демон? Тя и методистите не харесва, да не говорим за новия ми… род.

— Може би няма да забележи?

Знаех, че говоря глупости, но трябваше да опитам.

— Да бе. Може би няма да забележи, че вече не излизам през деня, защото започвам да се пържа — потърка Линк несъзнателно бледите си ръце, сякаш вече чувстваше, че кожата му се бели.

— Не е задължително. — Лена обмисляше нещо. — Джон не беше обикновен инкубус, а хибрид. Чичо Макон все още се опитва да разбере какво е искал да прави с него Ейбрахам.

Спомних си какво каза Макон за хибридите, когато спореше с Ейбрахам на Голямата бариера — струваше ми се, че е било преди цял един живот. Не исках обаче изобщо да мисля за Джон Брийд. Не можех да забравя как ръцете му обгръщаха Лена.