Силвия Дей: Открита пред теб

Устните ми бяха изсъхнали, затова ги навлажних с език, преди да отговоря:

— Добре съм.

Той се изправи с пестелива грация, издърпвайки и мен. Продължихме да се гледаме в очите, защото не бях в състояние да откъсна своите. Беше по-млад, отколкото бях сметнала първоначално. Вероятно на по-малко от трийсет, макар очите му да показваха далеч по-голям опит. Погледът му бе твърд и разкриваше будна интелигентност.

Усетих силно привличане, сякаш около кръста ми бе завързано въже, което той бавно, неумолимо дърпаше към себе си.

Примигнах, отърсвайки се от унеса, и пуснах ръката му. Не беше просто красив, беше омагьосващ. От онези мъже, които карат жената да гори от желание да разкъса ризата им и да наблюдава как копчетата се разпиляват — заедно със собствените й задръжки. Гледах го, облечен в този изискан, цивилизован, безумно скъп костюм, и мислех за грубо, първично чукане, което оставя чаршафите събрани на топка.

Той се наведе отново и вдигна служебната карта, която не бях разбрала, че съм изпуснала, освобождавайки ме от въздействието на предизвикателния си поглед. Умът ми бавно заработи отново.

Подразних се, задето се чувствах толкова неловко, докато той очевидно напълно се владееше. И защо? Защото бях заслепена, по дяволите!

Той вдигна очи и позата му — все едно бе коленичил пред мен — отново ме извади от равновесие. Прикова поглед в моя, докато се изправяше:

— Сигурна ли сте, че се чувствате добре? Трябва да седнете за минута.

Лицето ми гореше. Просто чудесно! Да се покажа така непохватна и недодялана пред най-самоуверения и грациозен мъж, когото бях срещала.

— Просто загубих опора за миг. Добре съм.

Погледнах встрани и съзрях жената, която бе разпиляла съдържанието на чантичката си. Тя благодари на пазача, който й беше помогнал; после се обърна към мен и ме обсипа с извинения. Обърнах се към нея, за да й подам шепата монети, които бях събрала, но погледът й попадна на бога в костюм и тя забрави за мен моментално. След секунда се протегнах и просто пуснах дребните в чантата й. После рискувах отново да хвърля поглед към мъжа и установих, че продължава да ме гледа, макар брюнетката все още да лееше благодарности. Благодареше на него . Не на мен, разбира се, макар аз да бях свършила работата.

Попитах го през нея:

— Може ли да получа картата си, ако обичате?

Той ми я подаде. Макар да се опитах да я взема, без да го докосвам, пръстите му леко допряха моите и в тялото ми отново пробяга електрическият импулс от присъствието му.

— Благодаря — измърморих, след което се промъкнах край него и излязох на улицата през въртящата се врата. Спрях за секунда на тротоара и си поех глътка нюйоркски въздух, ухаещ на един милион неща, някои хубави, а други — отровни.

Пред сградата бе паркиран лъскав джип „Бентли“. Съзрях отражението си в тъмните прозорци на лимузината, по които не се виждаше дори петънце. Бях силно зачервена, а сивите ми очи блестяха прекалено ярко. И преди бях забелязвала това изражение на лицето си — в огледалото в банята, точно преди да си легна с някой мъж. То означаваше „Готова съм за чукане“ и нямаше никаква работа на лицето ми в този момент.

Божичко! Я се вземи в ръце!

Пет минути с господин Тъмен и Опасен бяха достатъчни да се изпълня с нервна, неспокойна енергия. Все още усещах привличането му — необясним и настойчив подтик да се втурна обратно вътре, при него. Можех да се оправдая, че не съм свършила работата, за която дойдох до „Кросфайър билдинг“, но знаех, че по-късно ще се ядосам на себе си, ако го сторя. Колко пъти щях да се правя на идиот за един ден?

— Достатъчно! — смъмрих се сама под нос. — Продължаваме нататък.

Разнесе се свирене на клаксони — едно такси се бе шмугнало пред друго, избягвайки бронята му само на сантиметри, а после шофьорът рязко наби спирачки, защото някакви твърде смели пешеходци стъпиха на платното, преди светофарът да светне зелено. Последваха крясъци, канонада от възклицания, ругатни и изразителни жестове с ръце, които обаче не бяха заредени с истински гняв. Само след секунди всички участници щяха да забравят за случката и тя щеше да се превърне в поредния такт от естествения ритъм на града.

Влях се в тълпата пешеходци и тръгнах към фитнес залата, а по устните ми плъзна закачлива усмивка. „Ах, Ню Йорк! — помислих си, вече отново спокойна. — Ти си просто велик!“

Смятах да остана един час — първо да загрея на пътеката, а после да поработя с някои уреди, но когато видях, че всеки момент ще започне курс по кикбокс за начинаещи, тръгнах след тълпата ученици. След приключването на часа почти бях дошла на себе си. Мускулите ми трепереха от точно толкова умора, колкото трябва, и бях сигурна, че ще спя добре през нощта.