Силвия Дей - Обсебена от теб

– О, Гидиън. – Можех да си представя колко трудно е било това за него. Самата аз бях преживяла това признание. – Много се гордея с теб. Знам, че не ти е било лесно.

– Трябва да останеш с мен. Обеща ми. Казах ти, че ще прецакам нещата. Ще се издъня отново. Нямам идея какво правя, но господи... обичам те. Обичам те толкова дяволски много. Не мога да се справя без теб. Не мога да живея без теб. Ти ме разрушаваш, Ева. Не мога... – Той издаде тих болезнен звук. – Нуждая се от теб.

– О, боже, Гидиън. – По лицето ми се стичаха сълзи и капеха по гърдите ми, плъзгаха се надолу под деколтето на роклята ми. – Аз също не знам какво да правя.

– Не може ли да разберем заедно? Не сме ли по-добри – по-силни – заедно?

Избърсах лицето си, знаех, че гримът ми е съсипан, но не ми пукаше.

– Искам да бъдем. Искам това повече от всичко. Просто не знам дали можем да го постигнем. Ти нито веднъж не си ми позволявал да говоря за всичко това с теб. Нито веднъж.

– Ако го бях направил... ако го направя – а аз ще го направя, – ще се върнеш ли при мен?

– Не съм те напуснала, Гидиън. Не знам как. – Погледнах през прозореца, видях млада двойка да се целува за довиждане пред въртящи се врати, преди мъжът да се затича нанякъде. – Но да, ако наистина бихме могли да сме екип, нищо не може да ме задържи настрана.

– Чух, че сте спечелили кампанията за "Фейз уан".

Откъснах вниманието си от кафето, което подслаждах, и повдигнах вежди към Уил.

– Не съм чула такова нещо.

Той се ухили, очите му блестяха зад очилата. Беше толкова жизнерадостно момче, закотвено стабилно във връзка, която функционираше правилно. Толкова завиждах на това спокойствие. Бях го усещала само няколко пъти, откакто бях с Гидиън, и всеки път беше... блаженство. Колко ли невероятно би било, ако можехме да постигнем това и да го задържим?

– Такива слухове се носят – каза той.

– Леле. – Въздъхнах пресилено. – Винаги разбирам последна.

Цяла седмица играех роля, достойна за "Оскар". Сред въодушевлението на Марк, предстоящата промяна на работното ми положение, започналия ми менструален цикъл и справянето с кашата в личния ми живот бях концентрирала всяка капка енергия, която имах, в това да остана спокойна. Като резултат избягвах клюкарските групички в офиса, за да огранича контактите си с хора. Щастието, радостта и задоволството, които можех да имитирам, си имаха граници.

– Марк ще ме убие, че съм ти казал. – Уил не изглеждаше да съжалява ни най-малко. – Исках да бъда първият, който ще те поздрави.

– Добре. Благодаря. Може би.

– Умирам да сложа ръце на конзолата, да знаеш. Технологичните блогове са пълни със слухове за характеристиките на "Фейз уан". – Той се наведе над плота до мен и ме погледна е надежда.

Заканих му се е пръст.

– От мен няма да чуеш никакви разкрития.

– По дяволите. Човек може да се надява. – Той сви рамене. – Сигурно ще те заключат някъде в изолация до момента на пускането, за да държат нещата под похлупак.

– Да се чуди човек защо "Ланкорп" биха дали проекта на външна агенция, а?

Той се намръщи.

– Да, предполагам. Не се бях замислял.

Нито пък аз. Но Гидиън беше. Погледнах надолу към чашата си за кафе, докато я разбърквах разсеяно.

– Скоро излиза новата "Джен тен".

– Чух. Но за нея е ясно. Всички ще си я купят.

Свих пръсти, изучавайки с поглед брачната си халка, и помислих за обетите, които бях дала, когато я приех.

– Имаш ли планове за обяд? – попита той.

Вдигнах чашата си и се обърнах към него.

– Да, ще излизам с Марк и партньора му.

– О, ясно. – Той отиде към машината за кафе, когато аз се дръпнах. – Може да идем да пийнем нещо след работа някой ден тази седмица. Да завлечем и половинките си с нас. Ако Гидиън е съгласен. Знам, че е зает мъж.

Отворих уста. Пак я затворих. Уил ми беше дал идеалната възможност да оправдая отсъствието на Гидиън. Бих могла да се възползвам от нея, но аз исках да споделям социалните страни на живота си със съпруга си. Исках той да бъде с мен. Ако започнех да го изключвам от живота си, не беше ли това началото на края?

– Звучи забавно – излъгах, като си представих вечер, изпълнена с напрежение. – Ще говоря с него за това. Да видим какво можем да измислим.

Уил кимна.

– Супер. Кажи ми, като решите.

– Имам проблем.

– О! – Погледнах през масата към Марк. Кубинският ресторант, който беше избрал Стивън, беше голям и популярен. През огромния тавански прозорец навлизаше слънчева светлина, а цветни стенописи украсяваха пространството с папагали и палмови листа.